ме, проклетата дъртачка!“ Сега той извади от джоба си една кърпа и почна да бърше потта си, която наистина беше избила по челото му. Впрочем Чичиков напусто се сърдеше: има хора, гледаш го уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка. Като закове нещо в ума си, ти вече с нищо не можеш му го изби: каквито доводи и да му представяш, ясни като ден, всичко отскача от него като гумена топка от стена. Като избърса потта си, Чичиков реши да опита дали не може да я вкара в прав път от някаква друга страна.
— Вие, майко — захвана той пак, — или не искате да разберете думите ми, или приказвате нарочно тъй, колкото да се намирате на приказка… Аз ви давам пари — петнайсет рубли в асигнации — разбирате ли? Това са пари. Вие няма да ги намерите на пътя! Я си кажете право, по колко продадохте меда?
— По дванайсет рубли пуда.
— Взехте си малко грях на душата, майко. По дванайсет не сте го продали.
— Вярвай бога, продадох го.
— Е, на, виждате ли? Ама защото е мед. Вие сте го събирали май цяла година, с грижите му, със старанието му, с шетнята му; отивали сте с кола, избивали сте пчелите, хранили сте ги в зимника цяла зима — а пък мъртвите души са нещо от друг свят. Тук вие никакво старание не сте полагали от своя страна, божата воля е била такава — да оставят тоя свят и да нанесат загуба на вашето стопанство. Там вие сте получили за труда, за старанието дванайсет рубли, а тука вземате за нищо, даром, и не дванайсет рубли, а цели петнайсет, и не сребро, а все сини асигнации. — След тия силни убеждения Чичиков не се съмняваше, че старата най-после ще склони.
— Правичката да си кажа — отговори помешчицата, — моята работа е такава неопитна, вдовишка работа! По-харно е да почакам малко, може да минат и други търговци, та да разбера цената.
— Срам, срам, майко! Просто срам! Че какво приказвате, помислете сама! Кой ще дойде да ти ги купува? Че за каква работа ще може да ги употреби?
— А че може в стопанството някак за нещо да притрябват… — възрази старицата и не издума думата си, отвори уста и го зазяпа, току-речи, със страх, като искаше да узнае какво ще каже на това.
— Мъртъвци в стопанството! Ама че я рекохте и вие! Да не би да плашите нощем врабците във вашата градина.
— Света Богородичке! Какви страхотии говориш? — каза старицата, като се прекръсти.
— Ами къде другаде искате да ги настаните? Впрочем костите и гробовете им — всичко туй остава у вас, отхвърлянето ще бъде само на книга. Е, тогава? Какво? Отговорете де!
Старицата пак се замисли.
— За какво мислите, Настася Петровна?
— Правичката да си кажа, не мога да намисля какво да направя, я по-добре да ви продам конопа.
— Че за какво ми е конопът? И таз добра, аз искам съвсем друго, а вие ми въвирате конопа си. Конопът си е коноп, друг път ще мина — и ще взема. Е, та как, Настася Петровна?
— Бога ми, стоката е такава чудновата, никога не ми се е случвало!
Тука Чичиков излезе съвсем от границата на всяко търпение, улови сърдито стола и го удари о пода, а нея изпрати по дявола.
От дявола помешчицата се уплаши необикновено много.
— Ох, не го споменавай, господ да го съди! — извика тя цяла побледняла. — По онзи ден цяла нощ го сънувах, проклетия. Бях рекла уж през нощта да си погледам на карти след молитвата, ала, види се, господ за наказание ми го изпрати. Такъв мръсен ми се присъни: а рогата му по-дълги от волски.
— Чудя се как не ви се присънват цели десетки от тях. Само от християнско человеколюбие исках това; гледам — как се мъчи, търпи нужда клетата вдовица… Дано се провали и пукне и тя, и цялото й село!
— Ах, какви клетви ми струпа! — каза старицата, загледана в него със страх.
— Та с вас човек не може да намери думи! Наистина сякаш като някое, да не кажа по-лоша дума, куче, което лежи на сено: нито само яде сеното, нито другиму го дава. Аз бях намислил да закупя от вас разни стопански произведения, защото съм предприел и държавни доставки… — Така той послъга малко, макар и случайно, и без много да му мисли, ала неочаквано сполучи. Държавните доставки подействуваха силно на Настася Петровна и тя произнесе вече почти с умолителен глас:
— Че защо пък толкова се разсърди? Да знаех по-рано, че си такъв сърдит, никак не щях да ти противореча.
— Да има поне защо да се сърдя! Работата не струва колкото черупката на изядено яйце, та ще взема да се сърдя заради нея!
— Е, хайде, добре, ще ти ги дам за петнайсет асигнации! Само гледай, драги, за доставките; ако ти се случи да вземеш ръжено или гречнево брашно, или булгур, клан добитък, моля ти се, не ме забравяй.
— Не, майко, няма да те забравя — отговори той и същевременно бършеше с ръка потта си, която като реки се лееше от лицето му. Той я поразпита дали няма в града някой доверен човек или познат, когото би могла да упълномощи да извади продавателно и да направи всичко каквото трябва.
— Как не — имам! Синът на протопопа отец Кирил служи в съда — отговори Коробочка.
Чичиков я помоли да му напише пълномощно и за да я избави от излишни затруднения, сам дори се залови да го съчини.
„Добре ще бъде — помисли си в това време Коробочка — да рече той занапред да купува от мене за държавата брашно и добитък; трябва само да го разположа; тесто остана от снощи, я да отида да кажа на Фетинка да изпържи блини. Добре ще бъде още да разточат баница от прясно тесто с яйца, много хубаво я точат моите готвачки, пък и става скоро.“ Домакинята излезе вън да приведе в изпълнение мисълта си за точене на баницата и навярно да я попълни още и с други произведения от домашната пекарница и готварница; а Чичиков отиде в гостната, дето беше прекарал нощта, за да извади необходимите листа хартия от своето ковчеже. В гостната отколе вече всичко бе прибрано, разкошните дюшеци изнесени вън, пред канапето стоеше приготвената трапеза. Като сложи на масата ковчежето си, той си поотдъхна малко, защото чувствуваше, че беше цял в пот като в река; всичките дрехи на гърба му, като почнеш от ризата, та дори до чорапите, всичко беше мокро. „Ей, че ме измори, проклетата му дъртачка!“ — каза той след малка почивка и отключи ковчежето. Авторът е уверен, че има такива любопитни читатели, които ще пожелаят да узнаят плана и вътрешното разположение на ковчежето. Пък защо ли да не ги удовлетвори! Ето го вътрешното разположение; точно в средата имаше кутия за сапун, зад кутията шест-седем тесни преградки за бръсначи, после квадратни отделения за пясъчника и мастилница и издълбана между тях ладийка за пера, за червен восък и всичко, което е по-длъжко; после различни преградки с капачета и без капачета за по- късите неща, напълнени с визитни картички, траурни, театрални и други обявления, които се слагаха там за спомен. Цялото горно чекмедже с всичките преградки се вадеше и под него се намираше пространство, заето е топчета хартийни листове; после идеше едно малко тайно чекмедже за пари, което се измъкваше незабелязано отстрани на ковчежето. То винаги така бързо се изкарваше и вкарваше още същата минута от стопанина, че не може сигурно да се каже колко пари имаше в него. Чичиков тутакси се залови за работа и като изостри перото си, почна да пише. В това време влезе домакинята.
— Хубаво ковчеже имаш, драги — каза тя, като седна до него. — От Москва ли си го купил?
— От Москва — отговори Чичиков, продължавайки да пише.
— Като да съм знаяла; там все хубави работи има. По-лани сестра ми донесе оттам едни зимни обувки за децата; ама такова яко нещо — досега още ги носят. Ай, божке, колко гербова хартия си имал! — продължи тя, като назърна в ковчежето му. И наистина гербова хартия имаше там множко. — Поне едно листо да щеш да ми подариш! Аз пък съвсем си нямам; са се случи в съда и едно прошение да дам — няма с що.
Чичиков й обясни, че тази хартия не е такава, че тя е предназначена да се пишат продавателни актове, а не за прошения. Впрочем, за да я успокои, той й даде един лист от една рубла. Като написа акта, той й го подаде да се подпише и й поиска едно малко списъче на мужиците. Излезе, че помешчицата не държала никакви тефтери, нито списъци, но ги знаеше, то се вика, всички наизуст. Той я накара тутакси да му ги продиктува. Някои селяни комай го учудиха със своите фамилни имена, а още повече с прякорите си, тъй че всеки път, щом ги чуеше, той първом спираше малко, а чак след туй почваше да ги пише. Особено го порази някой си Петър Савелов Неуважай-Корито, тъй че той не можа да не извика: „Ей, че дълъг!“ Друг имаше прикачено към името си — Кравешка тухла, трети пък просто: Колелото Иван. Когато довършваше писането, той пое въздух с носа си и усети привлекателната миризма на нещо пържено с масло.
— Заповядайте да закусите — рече домакинята. Чичиков се обърна и видя, че на масата бяха наслагани
