— Ами добре — каза Виктория. — Тогава ще те целуна.
— Какво? — попита Тристан.
— Когато ми донесеш тази паднала звезда. Същата, която падна току-що, не друга, тогава ще те целуна. А знае ли някой и още какво може да направя? Ето: няма нужда да ходиш нито в Австралия, нито в Африка, нито в Китай.
— Какво!
И тогава Виктория му се изсмя и си издърпа ръката, и тръгна надолу по склона към фермата на баща си. Тристан се затича да я догони.
— Сериозно ли?
— Точно толкова сериозно, колкото ти говориш глупости за рубини, злато и опиум — отвърна тя. — Какво все пак е опиум?
— Нещо, дето го слагат в сиропите за кашлица отговори Тристан. — Като евкалиптово масло.
— Нещо не ми звучи особено романтично. Както и да е, ти вече не трябваше ли да си тръгнал да търсиш моята паднала звезда? Падна ей там, на изток. — Виктория отново се разсмя. — Глупав хлапак. Бива те само да събираш списъци.
— Ами ако ти донеса падналата звезда? — наглед небрежно попита Тристан. — Какво ще ми дадеш? Целувка? Ръката си?
— Каквото пожелаеш — развеселено отвърна Виктория.
— Заклеваш ли се? — попита Тристан.
До фермата на Форестърови оставаха само стотина метра. В прозорците гореше жълтата и оранжева светлина на газени лампи.
— Разбира се — усмихна се Виктория. Пътят до фермата на Форестърови беше коларски, превърнат в дълбока кал от дъждовете и копитата на конете, от кравите, козите, овцете и кучетата. Тристан Торн падна на колене в калта, без да го е грижа нито за палтото му, нито за вълнените му панталони, и каза:
— Чудесно.
И тогава вятърът задуха от запад.
— Ще те оставя тук, господарка на сърцето ми, защото имам спешна работа на изток — каза Тристан Торн, изправи се, без да го е грижа за калта по коленете и палтото му, поклони се и свали бомбето си.
Виктория Форестър се разсмя на кльощавия помощник-магазинер и се смя дълго и доволно, и звънливият й смях го следваше надолу по склона и чак до дома.
Тристан Торн тича по целия път до вкъщи. Драки закачаха дрехите му и един клон събори бомбето от главата му.
Нахлу раздърпан и останал без дъх в кухнята в къщата на Западните ливади.
— Виж се на какво приличаш! — каза майка му. Направо на нищо не приличаш!
Тристан само й се усмихна.
— Тристан? — попита баща му, който на трийсет и пет години все още беше среден на ръст и все още луничав, макар в кестенявите му къдрици вече да имаше няколко сребърни нишки. — Не чуваш ли какво ти казва майка ти?
— Извинявайте, татко, майко, но се налага тази вечер да напусна селото. Може да ме няма известно време.
— Я стига глупости! — каза Дейзи Торн. — Да не съм чула и дума повече.
Но Дънстън Торн видя погледа в очите на сина си и каза на жена си:
— Остави ме да поговоря с него.
Тя го изгледа сърдито, но кимна и отвърна:
— Както кажеш. Но кой ще му зашие палтото, това питам аз.
И излезе от кухнята.
Огънят съскаше в зелено и виолетово.
— Къде отиваш? — попита Дънстън.
— На Изток — отвърна синът му.
На Изток. Баща му кимна. Имаше два изтока — на изток към другата околия отвъд гората и на Изток от другата страна на стената. Нямаше нужда Дънстън Торн да пита, за да разбере кой изток има предвид синът му.
— Ще се върнеш ли?
Тристан се ухили широко.
— Разбира се, че ще се върна.
— Ами хубаво — каза баща му. — Добре тогава. — И се почеса по носа. — Мислил ли си как ще минеш през стената?
Тристан поклати глава.
— Все ще измисля как. Ако трябва, ще си пробия път през пазачите с бой.
Баща му изсумтя.
— Няма да се наложи чак толкова. Я си представи, че ние с теб сме на пост. Не искам никой да пострада. — Почеса се още веднъж по носа. — Иди си събери нещата и целуни майка си за довиждане, а аз ще те изпратя до селото.
Тристан събра нещата си, а майка му му даде шест големи червени ябълки, самун хляб и пита сирене и той ги пъхна в торбата. Г-жа Торн не го погледна в очите. Той я целуна по бузата и й махна за довиждане. След това слезе в селото с баща си.
Тристан застана за пръв на пост пред пролуката, когато стана на шестнайсет. Дадоха му само едно напътствие: задачата на стражата е каквото и да става, да не допуска никой да излезе от селото през пролуката в стената. Ако не успеят да попречат на желаещия, стражите трябва да вдигнат селото на крак.
Докато вървяха, се зачуди какво ли е намислил баща му. Двамата заедно сигурно щяха да надвият пазачите. А може би баща му беше измислил как да отвлече вниманието им, за да може той да се промъкне през пролуката…, а може би…
Докато минаваха през селото и вървяха към стената, Тристан си представи какво ли не, само не и това, което всъщност стана.
Тази вечер при стената дежуреха Харолд Кръчбек и г-н Бромиос. Харолд Кръчбек беше синът на мелничаря — як младеж с няколко години по-голям от Тристан. Косата на г-н Бромиос беше черна и къдрава, а очите му бяха зелени и зъбите му бяха бели и миришеше на грозде и гроздов сок, на ечемик и хмел.
Дънстън Торн отиде при г-н Бромиос и застана пред него. Затропа с крака да се стопли в мразовитата вечер.
— Добър вечер, господин Бромиос. Добър вечер, Харолд.
— Добър вечер, господин Торн — отвърна Харолд Кръчбек.
— Добър вечер, Дънстън — каза г-н Бромиос. — Как си?
Дънстън отвърна, че е добре, и си поговориха за времето, и стигнаха до съгласие, че времето е лошо за фермерите и че ако се съди по вече узрелите плодчета на зелениката и шишарките на тиса, зимата ще е дълга и сурова.
Докато ги слушаше, на Тристан му идваше да избухне от раздразнение, но все пак си сдържа езика и не каза нищо.
Накрая баща му каза:
— Господин Бромиос, Харолд, и двамата познавате сина ми Тристан, нали?
Тристан нервно си свали бомбето за поздрав. След което баща му каза нещо, което той не разбра.
— И двамата знаете откъде дойде, нали?
Г-н Бромиос кимна и не каза нищо. Харолд Кръчбек каза, че бил чувал разни неща, но че човек не трябвало да вярва на хорските приказки.
— Е, в случая са верни — каза Дънстън. — И дойде времето той да се върне.
— Има една звезда… — понечи да обясни Тристан, но баща му му изшътка да мълчи.
Г-н Бромиос се потърка по брадичката и прокара ръка през гъстите си черни къдрици.
— Ами добре. — Обърна се към Харолд и тихо му каза нещо, което Тристан не чу.
