— Бременна? — повтарям.
— Така мисля.
— Само мислиш?
— Все още не съм си направила тест. Исках и ти да си с мен. Но вече е късно. Много късно. Всъщност толкова късно, че не може да се направи нищо. Въпросът е предрешен.
— Защо не си ми казала нищо досега?
— Надявах се да не е истина — прошепва тя.
— Обичам те — казвам.
— Толкова е ужасно — безутешна е тя.
— Обичам те — повтарям.
— Това е краят на всичко.
— Обичам те — казвам отново.
— Какво ще правим? — пита тя.
— Не знам — отговарям. — Но те обичам.
здравей
Някои хора зачеват първородните си деца по слънчевите плажове на Карибите. Други през някоя бурна нощ край мистично езеро, където вятърът се надвиква с вълните, или пък в собствената си спалня, осветена със свещи и с музиката на Бари Уайт за фон. Какво бяхме направихме ние с Изи? Леко вкиснато среднощно съвкупление в северната част на дъждовния Лондон един вторник през отминалия юни. Жена ми и аз се опитваме да определим точно кога се е случило и не успяваме да потиснем смеха си, когато го установяваме. Изи бе прекарала част от оня ден, редактирайки някаква статия за наблюдаваното от статистиката отслабване на сексуалната активност сред трийсетгодишните и това бе предизвикало спонтанния ни отговор в знак на протест. Те ще ни кажат на нас!
Също като нея и аз изкарвам прехраната си с писане за списания и знам много добре, че човек не бива да вярва на онова, което чете в тях, защото е сътворено от хора като нас — пишещи журналисти, изгубили своята цел и посока подобно на останалия свят, но с единствената разлика, че ние никога не си го признаваме. Въпреки това нищо не променя факта, че сме бременни и че въобще не сме го планирали.
Отегчен ли съм от списанието?
Не.
Отегчен ли съм от Изи?
Не.
Ядосан ли съм на себе си?
Не.
Ако използвам клишето, аз съм на седмото небе.
Екзалтиран.
Извън себе си от радост.
Всъщност това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
грешка
Изи плаче на телефона, защото не иска да има деца… все още. Причината не е, че не обича децата. Напротив — познаваме купища хора с деца, на които тя винаги гука, прехласва се по тях, придружава майките им да ги повиват и забожда снимките им с карфици върху корковата дъска в кухнята ни. Работата е, че Изи иска да има деца, но не точно сега и не толкова скоро.
— Може би след още няколко години — каза тя, когато бе на двайсет и осем и забременяха първите ни познати.
— Все още не съм готова — обясни на двайсет и девет, когато цяла орда от колеги, приятели, братовчеди и съседи започна да произвежда дечурлига.
— Дори не съм сигурна, че ги искам — заяви на трийсет, когато научи, че най-добрата й приятелка от детинство очаква четвъртото си дете.
За да бъда почтен спрямо Изи, трябва да призная, че нейната антибебе позиция беше публично и с всички усилия подкрепяна лично от мен.
„Едва ли сме особено подходящи за родители — казвах винаги, когато този въпрос се повдигаше сред приятелите ни. — Аз и бебета? Как ме виждате? Вие сигурно се занасяте.“ След което двамата с Изи започвахме да се смеем и да се шегуваме колко зле ще се представим с възпитанието на децата. Дори си имахме готов етюд на тази тема:
Тя: Не бива да имаме деца. Ще бъдем ужасни родители.
Аз: Сигурно ще храним бебето с бира вместо с мляко.
Тя: Или ще го забравим в автобуса.
Аз: Може и в супермаркета.
Тя: С тежко генетично наследство като нашето, те ще бъдат най-нещастните деца в света.
Аз: Ще наследят големите ти уши.
Тя: И маймунските пръсти на краката ти.
Аз: Представяте ли си само как хлапе с щръкнали уши и маймунски крака сграбчва бутилката с мляко, без да използва ръцете си?
Тя: Не забравяй, че и двамата сме късогледи. Така че ще бъде късогледо хлапе с щръкнали уши и маймунски крака.
Аз: Освен това като дете ти си имала астма, а аз съм алергичен почти към всичко: полени, пеницилин, миди, раци…
Тя (след като си поема дълбоко и драматично въздух): Значи астматично, алергично почти към всичко, в това число полени, пеницилин, миди и раци, късогледо, с щръкнали уши и маймунски крака хлапе? Невероятно!
Аз: Това не вещае нищо добро за детето. (Пауза). Така че оставаме аз и ти, нали?
Тя: Да, оставаме си аз и ти.
Дори когато натискът ставаше непоносим и оборотите бяха на максимум, когато всички познати семейства, обзаведени с бебета, не спираха да опяват: „О, трябва да си имате бебе! Страхотно те изпълва с удовлетворение!“, аз продължавах да подкрепям Изи, защото я обичах. Както и тя мен. Исках да бъде щастлива, независимо какво ще решим да правим в живота си.
Но истината беше, че аз исках деца повече, отколкото можете да си представите. Не желаех да чакам. Ако можех да ги имам от момента, в който срещнах Изи, докато остареем и побелеем, щях да бъда най- щастливият човек на земята. Но криех това дълбоко в себе си. Не исках да насилвам жена си. Казвах си — един ден тя ще промени мнението си, а дотогава трябва да съм търпелив. Така че бях търпелив, докато правехме куп други неща — инсталирахме кухненските си уреди, събаряхме стени, почивахме в екзотични курорти, далеч от населени места и утъпкани пътища. Бяхме като шарен плакат, рекламиращ поколението с високи доходи без деца. Имахме всичко и го имахме сега. Но аз веднага бих разменил прекрасните екстри за купчина вонящи памперси и едно дете, което да ги пълни.
бебетата
— Е, кой от всички ще вземем? — питам аз.
Седем без четвърт е. С Изи стоим пред дълга редица кутийки с тестове за бременност в големия магазин „Буутс“ на Оксфорд Стрийт. Не зная нищо за този вид пособия, всичко това е абсолютно ново за мен, дори не бях сигурен на кой щанд се намират в магазина. Може би в „Хигиена за жената“? Или близо до „Грижи за косата“? Между сандвичите и хладилниците за безалкохолни напитки? Оказва се, че са на един рафт с противозачатъчните, което ми се вижда забавно, още повече, че над щанда виси ироничният според мен надпис „Семейно планиране“.
— Преди няколко месеца правихме анкета сред читателите и клиентите — казва Изи, докато внимателно
