изследваме редовете с различни тестове. — Този — тя посочва една тъмносиня кутия, — и този — друга пастелно зелена опаковка в противоположния край на лавицата — заеха първите места.
Взимам една, виждам цената и се ужасявам.
— Сигурно има някаква грешка?
Тя също поглежда цифрата.
— Не, скъпи. Толкова струват.
— Защо?
— Защото толкова струват.
— Навсякъде?
— Навсякъде.
— За тези пари ще си купя приличен компактдиск — установявам намръщено.
— Сигурно, ако зависи от теб — отвръща ми усмихнато Изи. Има прекрасна усмивка, тази моя жена. От онези, които те карат да се чувстваш щастлив, защото си жив. — Кой диск би си купил?
— На Тиндърстикс. „Simple Pleasures“. Убийствен албум.
— Но ти вече го имаш, доколкото знам?
— Да — отвръщам. — Обаче е толкова добър, че бих искал да го имам два пъти.
у дома
Докато пътуваме към къщи, адрес Мусуел Хил, Кресуел Гардънс 24, говорим за всичко и нищо: как вървят работите в редакцията, какво ще ядем, когато се приберем, какво да правим през уикенда. Все неща, каквито всички семейни двойки по света си говорят. Обаче в момента, в който влизаме в апартамента на втория етаж на триетажна къща от времето на крал Едуард, преставаме да се преструваме, че онова, което се е случило, не е най-важното нещо в нашата връзка от деня, в който сме се срещнали.
Неочаквано вече имаме мисия и едно-единствено нещо има значение. Въпреки че котаракът — тригодишен егоцентричен сив персиец на име Артър, мяука неистово и драска по пода, за да му обърнем внимание, ние го пренебрегваме и се упътваме право към банята. Гледам как Изи отваря кутийката и размахва листчето за тестване под носа ми. Като хипнотизиран съм. Трудно ми е да повярвам, че това парченце пластмаса може да определи какъв ще бъде остатъкът от живота ми.
— Така-а-а — казва дълбокомислено жена ми. — Това е.
Поглежда ме и аз отвръщам на погледа й. След няколко секунди мълчание, през които събираме мислите си, кимам:
— Хайде, давай.
Тя не помръдва.
— Какво?
— Не мога да пишкам пред теб! Трябва да излезеш.
— Защо да не можеш? — Въобще не се шегувам. Струва ми се, че се глези. — Не искам да пропусна най-важния момент в живота си!
— Нищо няма да пропуснеш — тросва се тя.
Излизам от банята и жена ми затваря вратата зад мен. Заставам отвън, прилепвам ухо и се опитвам да различа звука от струйката урина, която тя ще изпишка върху пластмасовата лентичка. Котаракът солидарно се присъединява към мен. Е, не подслушва, разбира се. Просто се отърква напред-назад между краката ми, като мърка гръмко. Клякам и го погалвам по шията, а той ме гледа с огромните си сиви очи и аха! да ми проговори. Съкровен миг за котака и мен, макар че всъщност не съм с него — в банята съм с Изи.
— Свърши ли? — викам я.
— Ще ми дадеш ли една секунда, дявол да го вземе, Дейв? — долита отговорът. — Тъкмо започвам.
Настъпва тишина, сетне до мен достига звука от пишкане с прекъсвания, после тракането на ролката с тоалетна хартия и накрая се появява Изи с теста в ръка.
— Само мъж може да измисли нещо подобно — възмутена е тя. — Само мъж може да си въобрази, че е много лесно да пишкаш върху нещо толкова малко. Искат се само умение и точност на снайперист.
Разсмивам се. Изказването е напълно в стила на Изи. Тя прекарва целия си ден, опитвайки се да издава списание, което да говори пряко със стотици хиляди жени, а един от най-лесните начини да създадеш сплотено общество от сестри по неволя, е да посочиш общия враг в лицето на „безполезните мъже“ според принципа „Ела зло, че без теб по-зло“. Истината обаче е, че Изи всъщност не вярва в сексуалните стереотипи. Тя вярва в хората.
— Колко ще трябва да чакаме? — питам.
Тя поглежда гърба на кутията, макар да знае, че аз знам, че тя знае.
— Три минути.
— Добре, минали са трийсет секунди откакто пусна водата, така че остават две минути и половина.
Преди да успее да ми противоречи, аз издърпвам листчето, пускам го внимателно на пода, хващам я за ръката и я вкарвам в спалнята, като затварям вратата зад нас. Оставаме така, с ръце, обвити около врата на другия, и очи, впити в часовниците ни, за да отброим точно две минути и трийсет секунди. След този кратък интервал, който ми се струва цяла вечност, Изи се откъсва от мен и отваря вратата. Макар че не изоставам много, тя успява да стигне първа до теста и въпреки че двамата посягаме едновременно, тя го докопва.
Напрежението е толкова силно, че едва проговарям.
— Какво показва?
— Бременна съм — отвръща тихо тя. По лицето й вече се търкалят сълзи. — Ще ставаш татко.
Аз обгръщам с ръка раменете й, притискам я към себе си.
— Не плачи. Всичко ще бъде наред.
— Не плача, защото съм тъжна — хлипа тя. — Плача, защото в момента чувствам, че това е най- хубавата новина, която някога съм научавала.
читатели
На следващия ден отивам на работа — четиринайсетия етаж на сградата Хенсън в Холборн, където се помещава „Би Ди Пи Пъблишинг“ — малката издателска империя, която бълва продукция от седемнайсет списания, обхващащи почти всички области от живота и главно онова, за което хората обичат да четат:
Интериор и обзавеждане: „Кичън, Батрум, Бедрум“ и „Метрохоум“
Мода за жени и стил на живот: „Фам“, „Ит Гърл“ и „Фашониста“
Бебета: „Бейби енд Ю“ и „Мадърс нау“
Компютри: „Компютър Гейминг Нау“, „Даунлоуд“ и „Интернет Експрес“
Спорт: „Футбол Фокъс“ и „Ти Оф“
Готварство: „Нау Ийт Дет“ и „Фууд Ривю“
Музика: „Лаудър“
Аз работя в „Лаудър — списание за хора, които живеят с музиката“. Това лого винаги ме разсмива, защото е прекалено точно. Нашите читатели не просто обичат музиката, те я живеят — хранят се с нея, дишат с нея. Така, както правя и аз. Или може би както правех. Макар че обичам работата си, аз много добре съзнавам, че музикалната журналистика, както и нейното по-привлекателно съответствие „да бъдеш рок звезда“, по своята същност е работа за млади хора. Въпреки че много от музикантите издават албуми и на трийсет, четирийсет, че и на петдесет години, аз нямам никакво желание да ставам техен журналистически еквивалент. Подобно на моите музикални кумири Бъкли, Хендрикс, Кобейн, Къртис, Шакур, понякога метафорично казано ме привлича идеята да умра млад и да изглеждам добре на портрета за задната корица на каталога. Ала вече не само съм преминал бариерата трийсет, но съм достигнал стадия, когато започвам да не приемам някои от новите музикални хибриди, пръкнали се от вечния динозавър рокендрол. Крия това свое невежество зад възмущение от принизяването на най-чистите музикални форми, но в повечето случаи имам чувството, че съм слушал тази музика и преди. И мразя себе си заради това
