когато преди няколко седмици бях на един купон, в края на който най-неочаквано се целувах с най-добрия му приятел. Беше страхотно и оттогава съм го виждала три пъти. Обичам и двете момчета и не знам какво да направя. Но не ми харесва да лъжа и цялото това положение много ме разстройва.
Скъпа почитателко на Дженифър Анистън,
Струва ми се, че си малко объркана. Винаги става така — чакаш с часове да дойде автобусът, а накрая пристигат два почти едновременно и не знаеш кой да избереш. Е, какви са твоите възможности? Да видим: а) можеш да се качиш първо на единия, а после на другия, б) можеш да вървиш пеш и в) може да те откара приятел с кола. Това, което не можеш да направиш, е да се качиш и на двата автобуса едновременно, защото: а) физически е невъзможно, б) много е скъпо (ще трябва да си купиш два билета) и в) не е красиво по отношение на нито един от двата автобуса. Ако не можеш да си избереш, съществува реалната опасност да ги изтървеш. Кой знае кога следващият автобус ще спре на твоята спирка.
Скъпи Доктор Любов,
Излизах с едно момче три седмици и наистина го харесвах, но тогава най-неочаквано нещата се промениха. Той вече не иска да говори с мен в училище, не отговаря на обажданията ми у тях и разправя на всичките си приятели, че повече не ми е гадже. Не проумявам къде сгреших, за да се държи по този начин?
Скъпа почитателко на MTV,
Съжалявам, че трябва да ти съобщя лоша вест, но ми се струва, че ти просто си се сблъскала с онова, което наричам „нецивилизовано скъсване“. Това става, когато момчето по каквито и да било причини реши, че повече не иска да излиза с теб, но понеже няма смелостта да ти го каже, се държи като грубиян с надеждата да проумееш онова, което ти казва без думи. Най-доброто, което можеш да направиш в този случай, е да се държиш достойно. Не си губи времето с него, тъй като струваш милион пъти повече. Ако обаче не чувстваш необходимост да бъдеш чак толкова великодушна, можеш да пуснеш из училище слуха, че има лош дъх и се целува ужасно.
Скъпи Доктор Любов,
Обикновено не пиша на такива като вас, но имам проблем, за който наистина се нуждая от помощ. Ходя с едно момиче вече два месеца и всичко върви добре. Тя е моят най-добър приятел. Напоследък прекарваме цялото си време заедно и вече съм на етапа, в който искам да й кажа, че я обичам. Единственият проблем е, че не знам какво чувства тя към мен. Ами ако само ме харесва? Дали няма да си помисли, че съм сладникав мухльо?
Скъпи привърженико на Плейстейшън,
Обикновено не отговарям на писма, които започват с „обикновено не пиша на такива като вас“, но в твоя случай ще направя изключение. Въпросът, който ми поставяш, е доста труден — кога е дошло време да кажем двете малки думички „обичам те“? Ако го изпитваш, а не го кажеш, ще се чувстваш неудовлетворен, а ако го кажеш и тя не ти отговори със същите думи, може да изпаднеш в доста глупаво положение. И двата начина на поведение си имат своите предимства — но между възможностите да изглеждам глупаво и да се чувствам неудовлетворен лично аз бих избрал първата. За нея се иска доста смелост, но затова пък, ако ти отговорят утвърдително, те чакат изкусителни награди.
сам
Написвам точка след „изкусителни награди“ и се замислям дали изразът е подходящ за читателите на „Тийн Сийн“. В този момент звъни телефонът ми.
— Списание „Фърст Клас“, добър ден. Дейвид Хардинг слуша.
— Аз съм, Дейв.
Изи е.
— Как си? — пита тя.
— Добре, а ти?
— Аз също. Имам чудесни новини.
— Да не си получила поста?
Изи изпуска страхотен писък:
— Разговаряш с новия главен редактор на списание „Фам“! Управителят и изпълнителният директор ми го съобщиха преди по-малко от час!
— Сигурна ли си? Нали знаеш колко са непредвидими шефовете на издателските къщи?
— По-добре повярвай, че не е шега.
— Радвам се за теб. Заслужаваш го.
— Дейв, липсваш ми! Знам, че трябва да оправим много неща и че няма да стане за един ден, но просто искам да знаеш, че ми липсваш.
— И ти на мен.
— Какво ще правиш тази вечер? Вече резервирах маса за седем часа в „Беруикс“ на Беруик Стрийт. Ще дойдеш ли?
— Разбира се, че ще дойда. Само двамата ли ще бъдем?
— Не, някои от момичетата, с които работя, също ще дойдат… Нямаш нищо против, надявам се?
— Нямам, естествено.
— Сигурен ли си? — пита подозрително тя. — Долавям неохота в отговора ти.
— Нищо подобно. Само че…
— Какво „само че“?
— Вторник вечер обикновено излизаме двамата.
— Можем да го направим утре.
— Да. Сигурно.
— Виж какво ще ти предложа. Защо не дойдеш утре вечер в апартамента, а аз ще приготвя вечеря? Но тази вечер — хайде да забравим всичко, което се случи, и да се забавляваме. Съгласен? — Тя се разсмива. — Аз съм главен редактор на тиражно женско списание. И имам намерение да направя от него най-доброто, на което съм способна. Трябва да празнувам!
