заситни, клатушкайки се, подир него.
Алигаторите
Беше приказно утро. Вярно, че слънчевите лъчи бяха доста горещи, но портокаловата горичка, простираща се до коларския път, предполагаше освежителна сянка, а чудният аромат на цветовете й изпълваше въздуха. Редом с тях сред тъмнозелената лъскава шума грееха зрелите плодове и просто подканяха да си хапнеш. Джек си откъсна половин дузина портокали, излегна се под едно от дърветата и с огромно удоволствие започна да изсмуква сока им. Наистина, на север, в градовете на Охайо, той бе изял вече стотици такива плодове, но му се струваше, че нито един от тях не е бил толкова вкусен като тези, които сам набра от великолепните дървета наоколо. Но скоро това занимание му втръсна и той закопня да се запознае с горите на тази местност.
За истинския ловец нищо друго няма такова вълшебно очарование, както навлизането за пръв път в някоя непозната гора, където може да се очакват срещи с някакъв нов дивеч. Вярно, по на север по реката Джек беше чул, че на юг елените били твърде малко и не си заслужавало труда да ходиш на лов за тях сред блатата. Но затова пък там имало достатъчно алигатори, а и някои други животни и той щеше да се радва, ако ги видеше. Във всеки случай искаше му се да поразгледа блатото отблизо. Време имаше достатъчно.
С малкото кученце до себе си той бавно закрачи по тесен коларски път, обточен от двете страни с дървени огради, който водеше към блатото. Мисис Поулридж имаше пълно право: Джек действително идваше за пръв път в „Южна Америка“ и всъщност тук всичко бе за него един нов свят. Вярно, че още далеч по-нагоре по реката беше виждал чудноватите дълги гирлянди от мъх, провиснали от дърветата, така наречената „испанска брада“, а също и странно оформените стройни кипариси. Обаче обширните полета с памук без нито едно сенчесто дърво, където тук-там работеха малки групи негри, със своята необятност бяха за него нови, а огромните ниви, разчистени от всякакви коренища и великолепно обработени, привлякоха силно вниманието му.
— Всеки знае така — промърмори той на себе си, оглеждайки се наляво и надясно, — ако и ние накараме няколкостотин чернокожи нещастници да ни работят така, без да им плащаме дори и цент, също можем да имаме подобни царевични ниви. Но много ми се иска да видя как би изглеждала тази земя, ако се наложеше белите мързеливци сами да я обработват. Нека бъда проклет, ако повярвам, че биха отнесли на пазара дори и една-единствена бала памук! А каква почва имат само тук — прекрасна земя, през която плугът минава като през масло… а при това я торят с пот и кръв… как няма да ражда! Но не мога да си представя, че човек би се радвал да гледа как такива ниви покълват и узряват. Поне аз не бих желал да си цапам ръцете по такъв начин.
Слънцето жарко печеше над пътеката, по която нямаше ни едно дърво, и младежът закрачи по-бързо, за да достигне по-скоро спасителната сянка на гората. Но макар че на око разстоянието му се струваше малко, целта му се оказа съвсем не толкова наблизо, така че измина повече от половин час, докато достигна края на оградата.
Пред него се намираше само още някаква не особено широка равна поляна с пръснати по нея ниски храсти. Вдясно тя граничеше с водната площ на блатото, а в дъното й се издигаше мрачната гъста гора.
Той бързо се отправи към най-близкия край на гората, чиито първи дървета се издигаха досами водата, за да си отпочине и поразхлади. Под палещите лъчи на слънцето и цевта на карабината му се бе нажежила толкова, че едва можеше да я пипне с ръка.
Дакелът също изглеждаше страшно изморен и измъчен от жажда. Това малко кученце с къси крачета бе привикнало на по-спокоен живот в лодката и може би вече съжаляваше, че бе предприело с дългокракия си приятел тази ужасно дълга разходка.
Джек се изтегна под короната на огромен кипарис, а съвсем близо до него дакелът започна да си прави баня, която, изглежда, му доставяше извънредно голямо удоволствие. Същевременно обаче той непрекъснато душеше въздуха, носен от ветреца откъм блатото, и след като отново стъпи на сушата, продължи да тича нагоре-надолу по брега, душейки по посока на водата, откъдето несъмнено до него долиташе миризмата на някакъв дивеч. Кучето беше превъзходно обучено за лов и поведението му сигурно имаше своето основание. Джек внимателно погледна натам, опитвайки се да забележи някакво живо същество, но нищо не се виждаше, нямаше дори и алигатори, за които казват, че ги имало много из такива блата. Само на около двеста-триста крачки, на няколко места въз водата, той забеляза високи конусоподобни предмети, почти розово-червени на цвят, за които не знаеше какво да мисли. Дали не бяха листа на някакво водно растение, изправили се нагоре тъй чудновато широки? Отново се огледа за алигатори, но не забеляза нито един-единствен и ето че в този миг откъм водата внезапно се разнесе силен плясък. Джек бързо се извърна, а дакелът, отправил поглед тъкмо към онова място, залая силно. Почти в същия момент младият лодкар скочи на крака, понеже като с магическа пръчка цялото блато загъмжа от алигатори. Розово-червените конуси, които той смяташе за листа, шумно пляснаха върху водата, а стотиците тъмни тесни ивици, подобни на стърчаща земна маса или пък прогнили, обгорени пънове, изведнъж се оживиха, раздвижиха и безшумно, но бързо започнаха да се плъзгат към него.
Щом дакелът видя оживлението въз водата, още по-силно залая в тази посока и Джек забеляза как на часа кафеникавите дълги чудовища се насочиха още по-бързо натам, откъдето се носеше джавкането на кучето.
— Идвате ми като по поръчка, хубавци такива — промърмори си тихо той с усмивка, предпазливо взе карабината и запъна спусъка й, — каква компания само! Накъдето и да погледнеш, отвсякъде налитат тия чудовища. Е, почакайте, ще ви посрещна тъй, че да ви стане горещо!
На това място блатото се простираше покрай нивите. Но изглежда, че по-навътре в гората водната площ бе още по-обширна и за пряка връзка със сушата отвъд, през блатото, бе издигнат нисък и доста тесен насип. Ето че сега до него доплуваха три-четири особено стари и едри звяра, но се спряха, понеже не чуваха вече лая на кучето, а после бавно загребаха с крака към няколко доста отдалечени един от друг кипариса. Други кръстосваха насам-натам, а един от тях се покатери на насипа и остана да се пече на слънце, докато дългата му, назъбена отгоре опашка бе все още във водата.
Няколко гъсти храста, растящи върху насипа, позволиха на Джек да се промъкне до алигатора на разстояние, удобно за стрелба. На север бе слушал толкова често за бронята на тези животни, която не можел да пробие куршум, че реши да се прокрадне колкото може по-близо, за да се опита да улучи някой от тези зверове право в окото. Беше уверен, че от трийсет-четирийсет крачки няма да пропусне тази цел. Ето защо той направи безмълвно знак на кучето да се придържа зад гърба му (дакелът много добре знаеше какво означава този знак) и запълзя към въпросното място чевръсто и предпазливо.
Алигаторът, доколкото можеше да се различи иззад храсталаците, остана да лежи напълно спокоен и, изглежда, или не подозираше нищо за грозящата го опасност, или пък не й обръщаше никакво внимание. Недалеч от насипа бяха легнали и други животни, които, щом видяха човека, се отдалечиха, плувайки. Няколко от тях го допуснаха на двайсетина крачки от себе си и той би могъл твърде удобно да стреля в главите им. Но понеже се опасяваше, че куршумите щяха да рикошират в бронята, той ги остави спокойно да се отдалечат. Искаше да опита късмета си с лежащото на насипа влечуго, а и вече се бе озовал на твърде удобно за изстрел разстояние.
Междувременно цялото му внимание бе привлечено от очакваната плячка толкова силно, че той оставаше сляп и глух за всичко друго около себе си. Но когато вдигна карабината си, над цевта й забеляза да се движи нещо светло и в същия миг различи младо момиче в бяла рокля, което вървеше по тесния насип право срещу алигатора. Беше може би на около четирийсет крачки от него и, изглежда, изобщо не го бе забелязало — та нали когато тези зверове лежат на слънце кротки и неподвижни, наистина приличат на стари изсъхнали дънери. Джек искаше вече да стреля, но се боеше, че куршумът би могъл да отскочи от бронираната кожа и да улучи момичето. Облада го някакво своеобразно чувство на страх, като гледаше как, приближавайки се доверчиво, то върви с бързи крачки право към такава ужасна опасност. Изпаднал в нерешителност, той за миг се поколеба, ала нямаше никакво време за губене.
В едната си ръка младото момиче носеше малко кафяво кученце с дълга козина и нежно го галеше с другата си длан, при което не гледаше по-надалеч, отколкото бе необходимо, за да не падне от дигата. Сега от звяра го деляха не повече от десет крачки. Ако в този момент лодкарят скочеше на крака и му извикаше,
