Подземието беше напълно забранено за всички освен за жриците и техните приближени евнуси. Всеки друг, мъж или жена, който се осмилеше да влезе, щеше да бъде веднага умъртвен от гнева на Безименните. Но между многото правила, които познаваше, никое не забраняваше да се слиза в Лабиринта. Това не бе необходимо. Там можеше да се отиде само през Подземието. А и нужни ли са на мухите правила, които да им забранят да влизат в мрежата на паяка?
Тя често взимаше Манан да я придружава в по-близките райони на Лабиринта, за да научи пътя. Той съвсем не изгаряше от желание да ходи там, обаче се подчиняваше, както винаги. Арха се увери, че Дюби и Юахто, евнусите на Косила, знаят маршрута към Оковната стая и за излизане от Подземието, но нищо повече. Никога не ги взе със себе си в Лабиринта. Не искаше никой друг освен Манан, който и бе напълно предан, да познава тайните пътеки. Защото те принадлежаха на нея, завинаги само на нея. Беше започнала подробно да изучава Лабиринта. Много дни през цялата есен бе скитала из безкрайните коридори, ала все още оставаха недосегаеми места. Уморително беше кръстосването по неизбродната, непостижима мрежа от пътеки, краката натежаваха, умът се отегчаваше постоянно да брои завоите и проходите, отминати и предстоящи. Тъмното скалисто Подземие бе очарователно като улиците на огромен град. Но за обикновения смъртен то бе изтощително и объркващо. Дори неговата жрица почна накрая да го чувства само като ужасна клопка.
И така, с напредването на зимата тя все повече насочваше цялото си внимание към самата зала, към олтарите и нишите зад и под тях, към стаите с ракли и сандъци и онова, което криеха, към проходите и таваните, към прашните сводове под купола с гнездата на стотици прилепи, към сутерените и мазетата, които бяха преддверия в коридорите на мрака.
Ръцете и ръкавите й сладостно миришеха на мускус, изсъхнал на прах, след като осем века е лежал в някой железен сандък, по веждите й имаше чернилка и паяжини, тя с часове коленичеше да разглежда резбата на някоя красива, съсипана от времето кедрова ракла, дарение от някогашен крал пред Безименните сили на Гробниците. Ето го краля — малка дървена фигурка с голям нос, а ето я и Тронната зала с широкия й купол и предни колони, майсторски изваяна от резбар, който от стотици години е вече само прах. Ето я Първата жрица — вдъхва упойни аромати от бронзовите подноси, изпича пророчества или съвети към краля, който в тази сцена е със счупен нос. Лицето на жрицата е твърде дребно, за да се откроят чертите му, но Арха си представяше, че това е нейното лице. Питаше се какво ли е казала на краля, благодарен ли е останал той?
Тя си имаше своите любими места в Тронната зала, както човек си има любими места за сядане в някоя слънчева къща. Често посещаваше тясна галерийка над един от дрешниците в задната част на залата. Там се пазеха древни мантии и костюми, останали от времето, когато велики крале и вождове бяха идвали на поклонение в Мястото на Гробниците на Атуан и бяха признавали по-велика власт от своята и от всяка друга човешка власт. Едно време техните дъщери, принцесите, бяха носили меките бели коприни, украсени с топаз и тъмен аметист, и бяха танцували с Жрицата на Гробниците. Имаше малки рисувани масички от слонова кост в една от съкровищниците и там бе изобразен такъв танц, а вождовете и кралете чакаха вън от залата, защото и тогава, както и сега, мъжки крак не бе стъпвал в земята на Гробниците. Но девойките са можели да влизат и да танцуват с жрицата, целите в бяла коприна. Самата жрица и тогава, както и днес, винаги е била облечена в грубо, домашно тъкано черно платно. Арха обичаше да идва и да докосва нежната мека материя, прогнила от времето, скъпоценните камъни, устояли на вековете и късащи се от платното под собствената си тежест. Раклите таяха аромат, различен от всички мускуси и тамяни в храмовете на Мястото — по-свеж, по-лек, по-млад аромат.
В стаите със съкровищата Арха можеше да прекара по цяла нощ. Изучаваше съдържанието на някоя ракла скъпоценност по скъпоценност — ръждясалата броня, счупените пера на шлем, токите, декоративните игли и брошките от бронз, сребро или чисто злато.
Необезпокоявани от нейното присъствие, бухалите седяха под гредите и отваряха и затваряха жълтите си очи. Късче звездна светлина огряваше през процепите на покрива; или се сипеше сняг, нежен и студен като тези коприни, и се стопяваше при докосване.
Една късна зимна нощ в залата бе прекалено хладно. Тя отиде до таванския капак, отвори го и се спусна надолу по стълбите, като го затвори след себе си. Безмълвно пое по добре познатата й пътека, която извеждаше към Подземието. Там, разбира се, Арха никога не носеше светлина. Ако се връщаше от Лабиринта или слизаше през нощта и имаше фенер, тя го угасяше, преди да наближи Подземието. Никога не бе виждала това място, никога през всичките поколения на своето жречество. Сега в прохода духна пламъка на свещта и без да забавя крачка, се спусна в катранения мрак леко като рибка в тъмни води. И зиме, и лете тук не проникваше нито студ, нито горещина — цареше вечно един и същ, непроменлив, леко влажен равномерен хлад. Горе ледени зимни ветрища помитаха снега през пустинята. Долу липсваха ветрове, липсваха сезони. Беше затворено, тихо и сигурно.
Отправи се към Рисуваната стая. Понякога обичаше да ходи там и да разгадава странните стенни рисунки, които изскачаха от мрака при светлината на нейната свещ: хора с дълги криле и огромни ясни или свъсени очи. Никой не можеше да каже кои бяха те — други такива рисунки в Мястото нямаше. Но на нея й се струваше, че знае — това бяха душите на обречените, които не се прераждаха. Рисуваната стая се намираше в Лабиринта, така че трябваше първо да премине през пещерата под Надгробните камъни. Когато я доближи, спускайки се по наклонения проход, пред нея просветна нещо бледосиво — леко загатнато блещукане, отражение на отражението от далечна светлина.
Тя си помисли, че очите й я лъжат, както често се случваше в този непрогледен мрак. Затвори ги и просветването изчезна. Отвори ги — и то се появи отново.
Спря и замръзна неподвижна. Това бе нещо сиво, не черно. Бледоматова ивица, която едва личеше тук, където видимост нямаше, където чернилката бе всичко.
Тя направи няколко крачки напред и сложи длан върху стената на тунела тъкмо в тази ивица. Съзря почти незабележимото движение на ръката си.
Продължи нататък. Беше удивителен — отвъд всяко съображение, отвъд всеки страх — тоя слаб отблясък светлина, дето светлина никога не бе имало, в най-дълбоката пропаст на мрака. Вървеше безшумно, босонога в черното си облекло. При последния завой на коридора спря; после много бавно направи последната крачка, надникна и видя.
Видя нещо, което не беше виждала преди, макар и живяла стотици пъти — огромната сводеста пещера под Надгробните камъни, издълбана не от човешка ръка, а от силите на Земята. Украсяваха я кристали, кубета с орнаменти и филигранни фигури от бял варовик, където подводните води бяха вършили своето векове наред. Пещерата бе грамадна, със светнали тавани и стени, изкусни и заплетени — един диамантен дворец, обител от аметист и кристал, в който великолепието беше прогонило древната тъма.
Не ярка, а направо ослепителна за навикналото към мрака око бе светлината, която извайваше това чудо. Лъчението струеше меко, подобно на магическо, и бавно се преместваше из пещерата, като хвърляше хиляди светкавици по покрития със скъпоценни камъни таван и разлюляваше хиляди фантастични сенки по ваяните стени.
Светлината идваше от върха на един дървен жезъл, без да дими, без да изгаря. Жезълът се държеше от човешка ръка. Арха съзря лицето зад лъчите — мургаво лице, лице на мъж.
Тя не помръдна.
Доста време мъжът кръстосваше и прекръстосваше дългата пещера. Движеше се, сякаш търси нещо, надничаше зад каменните дантели, разглеждаше подробно коридорите, които излизаха извън Подземието, но не влизаше в тях. Жрицата на Гробниците все още стоеше неподвижно в тъмната ивица на прохода, изчаквайки.
Най-непоносима и беше мисълта, че се намира пред непознат. Тя рядко бе срещала непознати. Струваше й се, че това е някой от надзирателите — или не, някой от мъжете оттатък стената — козар, страж или роб на Мястото. Дошъл е да види тайните на Безименните или може би да открадне нещо от Гробниците…
Да открадне. Да ограби Силите на мрака. Светотатство — думата бавно изникна в съзнанието на Арха. Това бе мъж, а мъжки крак не биваше да докосва пръстта на Гробниците, Свещеното място. Ала той все пак бе тук, в пещерата, която е сърцето на Гробниците. Беше влязъл в нея. Запалил беше светлина тук, където светлината е недопустима, където никога не е имало светлина от самото начало на света. Защо Безименните не го погубеха?
