Сега стоеше и гледаше скалната настилка, която бе откъртена и разместена. Виждаше се, че е била отворена и затворена отново. Горчивата ялова пръст, изкопана за гробници, още не беше утъпкана.
Нейните Повелители, които бяха погълнали онези тримата, защо не поглъщаха и него? Какво чакаха?
Да се задвижат ръцете им, да заговори езикът им…
— Върви си! Върви! Изчезвай! — ненадейно с всички сили извика тя.
Величествен ек гръмна и прокънтя в пещерата, сякаш взриви мрака. Лицето сепнато се обърна към нея и след миг я съзря отвъд разтърсения блясък на пещерата. После светлината изчезна. Изчезна целият блясък. Сляп мрак и тишина.
Сега отново можеше да мисли. Беше освободена от магията на светлината.
Сигурно бе влязъл през вратата в червените скали, Затворническата врата, и ще се опита да избяга оттам. Лека и безшумна като мекокрилите прилепи, тя пробяга полудъгата на пещерата и се спусна в ниския тунел към портата, която се отваряше само навътре. Тук пред входа на тунела спря. Не се чувстваше външният полъх на вятъра — той не бе оставил вратата отворена след себе си. Беше затворена и ако се намираше в тунела, гостът бе уловен като в капан.
Но в тунела го нямаше. Тя бе уверена в това. В тясното пространство щеше да чуе диханието му, да усети топлината и пулса на самия му живот. В тунела нямаше никой. Тя стоеше изправена и се вслушваше. Къде ли изчезна?
Тъмнината притискаше като превръзка очите й. Беше объркана, че видя Подземието, беше зашеметена. Познаваше го само като пространство, определяно чрез слуха, докосването на пръстите, хладните въздушни течения в мрака. Като пространство — мистерия, недостъпна за зрението. И ето че го бе видяла. И мистерията отстъпи не на ужаса, а на красотата — една по-дълбока мистерия от тази на тъмата.
Сега вървеше бавно и несигурно напред. Опипваше пътеката вляво до втория проход, онзи, който водеше в Лабиринта. Там спря и се ослуша.
Слухът й не я ориентираше повече от очите. Но опряла ръце о двете стени на сводестия скалист проход, тя усети смътна вибрация в скалата. Сред застоялия хладен въздух се прокрадваше мирис, който не беше тамошен — мирис на див пелин, растящ горе из пустинните хълмове, под открито небе.
Полека и тихо Арха се спусна по коридора, следвайки обонянието си.
Чу го на около стотина крачки. Беше почти като нея безшумен, ала не се движеше така уверено в тъмнината. Долови удар — навярно се бе препънал в ръбестата настилка и бе скочил веднага. Друго нищо. Почака още малко и бавно продължи, като докосваше стената съвсем леко с връхчетата на пръстите на дясната си ръка. Накрая достигна заоблена метална преграда. Спря, опипа желязната рамка и най-сетне допря една издадена напред груба дръжка, висока колкото да я стигне. Внезапно с всички сили я дръпна надолу.
Чуха се страхотно скрибуцане и някакъв удар. Порой сини искри се разхвърчаха. Ехото с гръм и трясък заглъхна по коридора зад нея. Протегна длани и само на няколко сантиметра пред лицето си усети грапавата повърхност на желязна врата. Пое си дълбоко дъх.
Бавно се върна нагоре по тунела към Подземието, без да се откъсва от стената вдясно, и продължи към таванския отвор на Тронната зала. Не бързаше, вървеше тихо, макар тишината вече да не бе необходима. Хванала беше своя крадец. Той бе проникнал през единствения път навътре или навън от Лабиринта — вратата, която се отваряше само отвън.
Сега беше там, долу, в подземния мрак, и нямаше никога да излезе отново.
Бавно и изправено мина покрай Празния трон в дългата зала с колоните. Свърна край една бронзова съдина с червена въглищна жарава върху висок триножник и приближи седемте стъпала, водещи към трона.
На най-ниското коленичи и удари чело о студения камък, покрит с прах и разпилени миши кости, които ловуващи бухали бяха изхвърлили.
— Простете ми, че видях накърнен Вашия мрак — обърна се тя безгласно. — Простете ми, че видях Вашите гробове осквернени. Вие ще бъдете отмъстени. О, Повелители мои, смъртта ще го предаде във Вашите ръце и той не ще се прероди пак!
Но дори докато се молеше, тя съзираше в мислите си трептящото лъчение на осветената пещера — живот в мястото на смъртта. И вместо ужас от осквернението и гняв срещу крадеца усещаше колко странно бе това, колко странно…
„Какво ще трябва да кажа на Косила?“, питаше се тя, щом излезе навън в зимната вихрушка и се загърна в наметалото си. „Нищо. Засега нищо. Аз съм господарката на Лабиринта. Това не се отнася до Бога-крал. Ще й кажа може би, когато крадецът бъде мъртъв. А как да го убия? Ще повикам Косила, за да гледа как ще умре. Тя обича смъртта. Какво ли е търсил? Трябва да е бил луд. Как е успял да влезе? Аз и Косила притежаваме единствените ключове от вратата в червените скали и от таванския отвор. Сигурно е влязъл през тази врата. Само един магьосник би могъл да я отвори. Магьосник…“
Тя спря, макар че вятърът щеше да я отнесе.
„Той е магьосник, заклинател от Вътрешните земи, решил е да търси амулета на Ерет-Акбе.“
В това се криеше такова безбожно очарование, че Арха цялата пламна въпреки ледения вятър и се разсмя на глас. Всичко, Мястото и пустинята околовръст, бе тъмно и тихо. Вятърът виеше. Долу в Големия дом светлините бяха загаснали. Прелитаха ситни, призрачни снежинки.
„Щом е отворил вратата в червените скали с магия, той може да отвори и останалите. Може да избяга.“
Тази мисъл я накара да охладнее за момент, но не беше убедителна. Безименните го бяха пуснали да влезе. Защо не? Няма да стори никакво зло. Какво зло би сторил един крадец, който не може да напусне мястото на кражбата? Навярно той имаше власт над заклинанията и тъмните сили, и то огромна, след като бе стигнал дотук. Ала нямаше да продължи. Никое заклинание на смъртен не е по-силно от волята на Безименните, от духовете в Гробниците, от кралете с Празен трон.
За да се увери, тя забърза надолу към Малкия дом. Манан спеше на верандата, завит в наметалото си и в окаяната кожена завивка, която му служеше за зимно легло. Влезе тихо, без да пали свещ, за да не го събуди. Отвори малка заключена стаичка, нещо като ниша в дъното на коридора. Пална кремъчна искра, колкото да намери мястото в пода, коленичи и премести някаква плоча. Напипа парче плътен, мръсен плат от няколко квадратни инча. Махна го, без да вдига шум. После се дръпна назад — един лъч светлина бе насочен право в лицето й.
След малко тя твърде внимателно надникна в отвора. Забравила беше за странната светлина на неговия жезъл. Най-много очакваше да го чуе долу в тъмното. Забравила бе за светлината, обаче го намери там, където предполагаше: точно под шпионката, до Желязната врата, която препречваше бягството му от Лабиринта.
Стоеше с ръка на кръста, с другата държеше наклонен дървения жезъл, а на върха му се крепеше този мек магически светлик. Можеше да зърне от шест стъпки височина отпуснатата му настрани глава. Носеше, както всеки пътник или поклонник през зимата, къса тежка наметка, кожена туника, вълнени калцуни и опинци с навуща. На гърба му имаше лек вързоп, от който се подаваше мях за вода, в калъфка на хълбока му висеше нож. Стоеше неподвижен като статуя, спокоен и замислен.
Той бавно издигна жезъла и насочи светлия му край към вратата, която Арха не виждаше през шпионката. Светлината стана по-малка и ярка и силно заблестя. Той заговори. Езикът му бе странен за нея, но още по-странен бе неговият глас, дълбок и звучен.
Светлината на жезъла лумна, после замъждука и изтля. За миг тя съвсем угасна и Арха престана да го вижда.
Бледовиолетовото метиленово лъчение се появи отново същото и тя забеляза как той се отдръпна от вратата. Заклинанието му за отваряне бе пропаднало. Силите които държаха заключена тази врата, бяха по-могъщи от неговата магия.
Той се огледа наоколо, сякаш се питаше — а сега накъде?
Тунелът или коридорът, където се намираше, бе широк около пет стъпки. Таванът му се извисяваше дванадесет-петнадесет стъпки над грубата скална настилка. Стените тук бяха от огладен камък, наредени без хоросан, много внимателно и плътно, тъй че крайчецът на нож едва ли би могъл да се пъхне между сглобките. Горе те се накланяха навътре, образувайки свод.
