ужас, Тенар изтегли ръка.
Вратата беше отворена.
— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.
— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.
— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.
— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.
— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?
— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.
— Тогава трябва да тръгнем по него.
— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!
— Тя вече си е тръгнала оттам.
— Не мога.
— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.
Запътиха се по-нататък.
Безконечният тунел се отвори. Те доловиха разширяването, уголеменото пространство на мрака. Навлезли бяха в огромната пещера под Надгробните камъни. Понечиха да я заобиколят, опирайки се о дясната стена. Тенар измина само няколко крачки, преди отново да спре:
— Това пък какво е? — промълви тя, гласът й едва излизаше от устата.
В тази мъртва, огромна черна шупла въздух се долавяше някакъв шум — разтърсване или трепет, звук, който пролазваше в кръвта, достигаше до мозъка на костите. Стените, изваяни от времето, откънтяваха ли откънтяваха под пръстите й.
— Продължавай — тембърът на мъжа беше сух и напрегнат. — Побързай, Тенар.
Докато тя се препъваше напред, съзнанието й виеше, мрачно и разтърсено като подземна гробница:
— Простете ми. О, Повелители мои, о, Безименни, най-древни сили, простете ми, простете ми! Никакъв отклик. Отклик никога не бе имало. Достигнаха прохода пред Тронната зала, изкачиха се по стълбите и ето че най-сетне се намериха на последните стъпала, а таванският капак беше над главите им. Той стоеше затворен, както винаги го оставяха. Тя натисна пружината, с която се отваряше, но капакът не помръдна.
— Счупен е, заключен е — каза Тенар. Гед се изкачи покрай нея и натисна с гръб капака. Не помръдваше.
— Не е заключен, ами е затиснат с нещо тежко.
— Ще успееш ли да го отвориш?
— Може би. Мисля, че горе чака тя. Край нея има ли мъже?
— Дюби и Юахто, възможно е и други надзиратели. Там мъжете нямат право да влизат…
— Не мога едновременно да правя заклинание за отваряне, да държа хората горе в бездействие и да противостоя на волята на мрака — размишляваше той със спокоен глас. — Тогава трябва да опитаме през другата врата, в скалите, откъдето влязох. Тя е убедена, че не се отваря отвътре.
— Убедена е. Веднъж ме накара да опитам.
— Значи може да не я вземе предвид Хайде, Тенар, хайде!
Тя заслиза по каменните стъпала, които така скърцаха и се клатеха, сякаш в Подземието долу бяха опънати тетива.
— Какво е това клатене?
— Ела — той бе толкоз непоколебим и уверен, че Тенар се подчини и запълзя обратно надолу, по проходите и стълбите, обратно към ужасната пещера.
На входа я връхлетя такъв страхотен изблик от сляпа и разтърсваща омраза, че тя се сниши и несъзнателно изкрещя:
— Те са тук! Те са тук!
— Тогава покажи им, че и ние сме тук — рече мъжът и ярка светлина се излъчи от жезъла и от пръстите му, разбивайки се като морска вълна на слънце о хилядите диаманти по тавана и стените: едно светлинно великолепие, в което те пробягаха цялата пещера, а сенките им препускаха надалеч от тях по белите рисунки, блестящите процепи и празния отворен гроб.
Тичаха към ниската врата — надолу по тунела, приведени, тя първа, той след нея. Там, в тунела, скалите ечаха и се клатеха под краката им. Но светлината, ослепителна, още ги следваше. Когато видя мъртвешкото каменно лице пред себе си, тя чу отвъд земното ехтене неговият глас да изрича една дума и щом падна на колене, над главата й жезълът удари затворената врата в червените скали. Те пламнаха в бяло като подпалени и се разпукаха на две страни.
Над тях небето предизгревно просветляваше. Съзираха се няколко сребърни звезди, високи и хладни. Тенар зърна звездите, усети нежния вятър по своето лице. Не се изправи, остана там просната между земята и небето.
Мъжът — странна тъмна фигура в предутринната полусветлина — хвана ръката й зад гърба и я потегли, за да се изправи. Лицето му бе почерняло и изкривено като на дявол. Тя се сви на кълбо и се отдръпна от него, крещейки ужасена с глас, плътен и не неин:
— Не! Не! Не ме докосвай, остави ме, върви си! Сгърчено одве, момичето се дръпна към ронливата, безръба паст на Гробниците.
Здравото му ръкостискане се разхлаби. Той изрече с тих глас:
— В името на залога, който носиш, моля те, Тенар, тръгни с мене.
Тя погледна звездната светлина, която падаше върху сребърната гривна на китката й. Втренчи се в него и се изправи зашеметена. Подаде му ръка и тръгна. Не можеше да тича. Заспускаха се по хълма. От черната уста между скалите зад гърба им долиташе дълъг, провлачен смъртен вой на омраза и жалба. Наоколо се свличаха камъни. Земята се тресеше. Продължиха да вървят, очите й все още оставаха втренчени в проблясъка на звездна светлина върху китката й.
Намираха се в една сумрачна долина на запад от Мястото. Започваха да се изкачват. И съвсем внезапно той я накара да се обърне:
— Погледни.
Тя хвърли взор назад. Бяха прекосили долината и стояха на нивото на Надгробните камъни, деветте огромни монолита, които се издигаха възправени или полегнали над пещерата с диамантите и гробовете. Възправените камъни се движеха. Поклащаха се и бавно се свеждаха като корабни платна. Един от тях внезапно се дръпна и източи; някаква тръпка премина през него и той падна. Падна още един и се разби, подобно на първия. Ниският купол на Тронната зала отзад, черен на фона на жълтеникавото небе, се тресеше. Стените се издуваха. Цялата огромна грамада от камък и зидария промени формата си като глина в течаща вода, сниши се и сред тътена на внезапна вихрушка от отломъци и прахоляк се наклони настрани и рухна. Повърхността на долината се нагъна и раздруса. Нещо като вълна премина през хълма и между Надгробните камъни зейна огромна пукнатина. Тя открехна подземния мрак, процеждайки сива димна струйка прах. Камъните, останали прави, се строполиха в нея и бяха погълнати. Сетне грубите черни уста се сключиха с трясък, отекнал сякаш в самото небе. Хълмът се разтърси още веднъж и затихна.
Тенар отмести поглед от този ужасен земетръс към мъжа до нея, чието лице никога не бе виждала на дневна светлина.
— Ти го укроти — изрече тя и гласът и се процеди като вятър в тръстика подир мощния трясък и рев на земята. — Ти успокои земетръса, гнева на мрака.
— Трябва да продължим — отвърна Гед, като обърна гръб на изгрева и рухналите Гробници. — Уморен съм, студено ми е…
Докато вървяха, той се препъваше и тя хвана ръката му. И двамата не можеха да се движат по-бързо, влачеха се. Бавно, сякаш два малки паяка по гигантска стена, те пъплеха нагоре по широкия склон на хълма,
