горкият ми крал! — промълви на хардийски. — Милият ми, горкият ми крал!
Азвер стана и каза на Призовника:
— Мисля, че ще се оправи, Бранд. Сега тя може да помогне много повече от нас.
Призовникът го прегърна през рамото.
— Хайде, успокой се.
— Вратарят — каза Азвер, още по-пребледнял, и огледа поляната.
— Върна се с пелниеца — каза Бранд. — Да поседнем, Азвер.
Азвер се подчини и седна на дебелия пън, на който бе седял Преобразителят в кръга им предния следобед. Сякаш преди хиляда години. Вечерта старците се бяха върнали в Школата… А после бе започнала дългата нощ, нощта, която докара каменната стена толкова близо, че щеше да се спи там, а да си там бе толкова страшно, че никой не беше спал. Никой навярно в цял Роук, по всички острови… Само Елша, който тръгна да ги води… Азвер усети, че е задрямал, и потръпна.
Комарджията се опита да го убеди да се прибере в зимната къща, но Азвер настоя, че трябва да остане до принцесата, да й превежда. И с Тенар, помисли той, без да го казва — да я пази. Да я остави да поскърби. Но със скръбта Елша беше приключил. Беше предал скръбта си на нея. На всички тях. Радостта си…
Билкарят дойде от Школата и се засуети около Азвер, наметна го със зимно наметало. Той седеше в морна, трескава полудрямка, безразличен към другите, леко подразнен от присъствието на толкова хора на милата му, тиха поляна, загледан в слънчевите лъчи, процеждащи се между листата. Бдението му бе възнаградено, когато принцесата дойде при него, коленичи, погледна го в лицето с дълбоко почтение и каза:
— Господарю Азвер, кралят желае да говори с вас.
Помогна му да стане, сякаш беше някой старец. Той не възрази.
— Благодаря ти, гайнха.
— Не съм кралица — със смях му отвърна тя.
— Ще бъдеш — каза Пазителят на шарките.
Беше големият прилив на пълнолунието и „Делфин“ трябваше да изчака, докато водата се оттече през тесния ръкав на Дългоръките чукари. Тенар успя да слезе на пристанището на Гонт чак късно предобед, а след това я чакаше дълго вървене нагоре по хълма. Беше почти залез-слънце, когато мина през Ри Алби и хвана стръмната пътека към дома.
Гед поливаше зелето, вече добре пораснало.
Изправи се, погледна по пътеката към нея с ястребовия си поглед и се намръщи.
— Аха.
— О, милият ми — каза тя. И забърза последните няколко крачки към него; той бе тръгнал надолу да я срещне.
Беше уморена. Радваше се, че седи с него, с чаша хубаво червено вино в ръка, загледана как вечерта на ранната есен лумва в злато над морето.
— Как мога да ти разкажа всичко?
— Почни отзад напред.
— Добре. Така да бъде. Поискаха да остана, но им казах, че искам да се върна у дома. Но се събра съветът, Кралският съвет, нали знаеш, за годежа. Ще има голямо сватбено празненство и прочие, но не смятам, че трябва да ходя. Защото същинската им венчавка беше това. С Пръстена на Елфаран. Нашият пръстен.
Той я погледна и се усмихна, с широката, мила усмивка, за която тя смяташе, може би погрешно, може би с основание, че никой друг освен нея не я е виждал на лицето му.
— Да? — подкани я той.
— Лебанен пристъпи и застана до мен, нали, вляво от мен, после дойде Сесеракх и застана от дясната ми страна. Пред трона на Моред. А аз вдигнах Пръстена. Като тогава, когато го донесохме в Хавнър, помниш ли? Лебанен го взе, целуна го и ми го върна. И аз го сложих на ръката й, тя едва мина през него — не е дребна жена Сесеракх — о, трябва да я видиш някой ден, Гед! Каква красавица е, като лъвица! Намери си той лика-прилика… После всички викнаха. Имаше празненства и прочие. И вече можех да си тръгна.
— Продължавай.
— Назад ли?
— Назад.
— Добре. Преди това беше Роук.
— На Роук никога не е просто.
— Не е.
Отпиха мълчаливо от червеното вино.
— Кажи ми за Пазителя на шарките.
Тя се усмихна.
— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.
— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?
— Той последва Елша.
— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.
— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…
— И Техану.
Мълчание.
— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.
Мълчание.
— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.
— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо:
— Пазителят на шарките вярва, че Ириан ще дойде в Дъбравата, ако я повика.
Гед не отвърна нищо. Чак след известно време каза:
— Погледни нататък, Тенар.
Тя проследи погледа му, към далечната тъма, над западното море.
— Ако дойде, ще дойде оттам — каза той. — А ако не дойде, значи е там.
Тя кимна.
— Знам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Лебанен ми изпя една песен, на кораба, на връщане за Хавнър. — Не можеше да пее, само прошепна думите: — „Бъди свободна, моя радост…“
Той извърна очи: над горите, към планината, към смрачаващите се висини.
— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво прави, докато ме нямаше?
— Пазех къщата.
— В гората ходи ли?
— Още не.
Информация за текста
© 2001 Урсула Ле Гуин
© 2003 Валерий Русинов, превод от английски
Ursula K. Le Guin
The Other Wind, 2001
