Урсула Ле Гуин

Другият вятър

По-натам и от запада, отвъд земята, народът ми танцува на другия вятър. Песента на Жената на Кемай

1.

Закърпване на зелената кана

Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.

Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.

Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.

Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения й поглед, странникът неразумно промълви:

— Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?

— Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред — сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.

Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:

— Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш значи нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и…

Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби дълги колкото човешка ръка до лакътя и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.

— Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг — добави пазачът.

И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.

Пътят бе дълъг, а денят — горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града, или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.

След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго, далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.

— Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? — запита странникът.

Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:

— Не.

А след още повече време рече:

— Няма.

Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.

По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.

— Качи се — подкани го след малко коларят.

— Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?

Колелетата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне — и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.

— Десет мили — рече коларят. Помисли дълго. — Или дванайсет. — Пак помълча и добави: — Не по- малко.

— Я по-добре да продължа пеш тогаз — каза странникът.

Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.

— За къщата на Стария маг си тръгнал.

И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.

Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало, бяло като стомана.

Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито, под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.

— Не е салджията — каза едното от момчетата.

Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.

— Отива в къщата на Стария маг, глупчо — каза момичето.

— Бррр! — отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.

— Кротко, Стони — каза другото момче.

— Да ви заведа — подхвърли момичето на пътника.

— Благодаря — отвърна той и уморено стана.

— Видя ли, няма тояга — рече едното момче, а другото му отвърна:

— Да съм казал, че има?

Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.

Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.

— Хайде — рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. — Ето я.

Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.

— Мене не ме е страх — каза момичето. — Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не

Вы читаете Другият вятър
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×