не знам. Насън не всички неща са ясни.
— Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да…
И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.
— Взех го за сън — каза Елша. — Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.
— Сънува ли го?
— Да. Сънувах го отново.
Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.
— Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“ Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“ Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше — от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад, и болката и страхът от нея ме събуди от съня.
Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:
— Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.
Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.
— Хара, бил си в смъртна опасност — промълви той, също така тихо.
— Има още.
Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.
На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.
— Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.
Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други — смътни, някои като че ли познавал, а други — не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“
— Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати — отрони Елша. — Ужасно е да го изрекат мъртъвци.
Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.
Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.
— Събуждах се — каза той — и се намирах в стаята си. Не съм там, на онзи склон. Но знам, че те са там. А имам нужда от сън. Често пъти се опитвам да се разсъня и да си отспя денем, когато мога, но накрая все трябва да заспя. И тогава отново съм там и те са там. И не мога да се кача на хълма. Тръгна ли, все е надолу, към стената. Понякога мога да им обърна гръб, но в такива случаи ми се струва, че чувам сред гласовете им гласа на Лилия, как плаче и ме вика. И се обръщам да я видя. А те протягат ръце към мен.
Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута.
— Какво да правя?
Ястреба не отвърна нищо.
След дълго мълчание Елша заговори отново:
— Арфистът, за когото ви казах, ми беше добър приятел. След време той забеляза, че нещо не е наред, и като му казах, че не мога да спя заради страха си от сънищата с мъртвите, той ме напъти и ми помогна да взема кораб до Еа, да поговоря с един тамошен стар магьосник, човек, обучавал се в Школата на Роук. Щом чу какви са сънищата ми, той веднага ми каза, че трябва да отида на Роук.
— Как се казва?
— Берил. Служи на принца на Еа, който е Владетел на острова Таон.
Старецът кимна.
— Каза, че самият той не може да ми помогне, но думите му бяха като злато за корабовладелеца. Така аз отново тръгнах по море. Пътят беше дълъг, покрай бреговете на Хавнър и после надолу по Вътрешното море. Мислех, че може би като съм по вода, далече от Таон, все по-далече, ще оставя съня зад себе си. Чародеят нарече мястото в съня ми „сухата земя“ и мислех, че може би се отдалечавам от него, като тръгна по морето. Но всяка нощ се озовавах отново там, на онзи склон. И с времето започна да се случва повече от един път на нощ. По два, по три пъти, или щом затворех очи, се оказвах на хълма, а стената — под мен, и гласовете ме викат. Затова съм като човек, полудял от болка от рана, който може да намери покой едва като заспи, но сънят е изтезанието ми, с болката и скръбта по окаяните мъртви, струпани зад стената, и със страха ми от тях.
Скоро моряците започнали да го отбягват, каза той, нощем, защото викал и ги будел с окаяните си събуждания, а денем — защото мислели, че над него тегне някакво проклятие или пък някой гебет се е вселил в него.
— И никакво облекчение на Роук?
— В Дъбравата. — Лицето на Елша се проясни, щом изрече „Дъбравата“.
За миг лицето на Ястреба също просветна.
— Повелителят на шарките ме отведе там, под онези дървета, и можах да спя. Можех да спя дори нощем. И денем, макар слънцето да грееше над мен — беше като вчера, следобеда, тук — щом топлината на слънцето е над мен и червенината му прозира през клепачите ми, не се боя от съня. Но в Дъбравата нямаше никакъв страх и можех отново да заобичам нощта.
— Кажи ми как беше, като отиде на Роук.
Макар и затруднен от умората, болката и страха, Елша притежаваше красноречието на хората от своя остров; а това, което премълча от боязън, че ще се разпростре твърде дълго или че ще разкаже на Великия маг неща, които той вече знае, слушателят му можеше да си представи съвсем добре — помнеше го от деня, в който сам той за първи път бе стъпил на Острова на мъдрите, като петнайсетгодишно момче.
Когато Елша слязъл от кораба на пристана на градчето Туил, един от моряците начертал на борда руната на Затворената врата, за да не може да се върне. Елша го забелязал, но решил, че морякът си има сериозна причина. Самият той се чувствал белязан от лоша поличба; чувствал, че носи в себе си мрак. Това го направило по-боязлив, отколкото бездруго щял да бъде в един странен град. А Туил се оказал много странен град.
— Улиците те водят все накъдето не искаш — подхвърли Ястреба.
— Тъй е, господарю!… Простете, но езикът ми се покорява на сърцето, не на вас…
— Няма нищо. Свикнал бях. Мога да стана отново Козия господар, ако това ще те улесни. Продължавай.
Подведен от хората, до които се допитвал, или неразбрал посоките, Елша обикалял из малкия хълмист лабиринт на градчето Туил и Школата все оставала пред очите му, а все не можел да стигне до нея. Най- сетне, отчаян, застанал пред една проста дървена врата, в гола стена сред безлюден площад. Погледал я известно време и познал, че тъкмо това е стената, до която се опитвал да се добере. Почукал и вратата му
