— В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ — каза Ястреба. — Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?
Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:
— Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. — Погледна Елша, все още с предизвикателен пламък в очите. — Ти си го имал.
— Да. — Елша вдиша дълбоко. И добави: — Навярно са заедно, в тъмната земя. Моред и Елфаран.
— Не — отвърна му Ястреба с мрачна увереност.
— Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?
— Там няма любими.
— Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!
— Ще ти кажа. — Но Ястреба дълго време не каза нищо. — Не обичам да мисля за това. — Потърка челото си и се намръщи. — Ти видя… Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев… Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците, или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. — Гласът му беше глух и пресъхнал. — Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала… Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.
— Но жена ми дойде при мен — промълви Елша, — тя ме извика по име, целуна ме по устата!
— Да. И тъй като вашата любов не е била по-голяма от всяка друга смъртна любов, и тъй като вие с нея не сте могъщи магьосници, чиято сила би могла да промени законите на живота и смъртта, следователно… следователно в това има нещо друго. Нещо става, нещо се променя. Макар да се случва чрез теб и на теб, ти си неговият инструмент, а не причината му.
Ястреба стана и закрачи до началото на пътеката покрай ръба на стръмнината, после — обратно до Елша. Беше настръхнал, почти трепереше от енергия като натегната пружина, като ястреб, готов да се спусне върху плячката си.
— Жена ти не ти ли каза, когато я нарече с истинското й име: „Това вече не е името ми?…“
— Да — прошепна Елша.
— Но как така? Ние, които имаме истински имена, ги запазваме, когато умрем; това, което се забравя, са прозвищата ни… Ето ти загадка, която си струва да се разбере… но доколкото го разбираме, едно истинско име е дума на Истинската реч. Точно затова само човек, притежаващ дарбата, може да разбере името на едно дете и да му го даде. А името обвързва съществото — живо или мъртво. Цялото изкуство на Призовника е в това… Но ето че когато повелителят е призовал жена ти да дойде с истинското й име, тя не е дошла при него. Ти си я назовал с прозвището й, Лилия, и тя е дошла при теб. Дойде ли при теб като при този, който я е познавал истински?
Той се взря пламенно в очите на Елша, и в същото време — сякаш виждаше повече от него. След малко продължи:
— Когато умря учителят ми Айхал, жена ми беше с него; и умирайки, той й казал: „Променено е, всичко е променено“. Гледал е през онази стена. Но от коя страна — не знам.
— А оттогава наистина имаше промени — крал на трона на Моред, и без Върховен маг на Роук. — Той вече не гледаше Елша. — Но и много, много повече. Сам видях как едно дете призова дракона Калесин, Най-древния: а Калесин дойде при нея и я нарече своя дъщеря, както я наричам аз. Какво означава това? Какво означава, че над островите на запад са виждали дракони? Кралят ни повика, изпрати кораб до пристанището на Гонт, помоли дъщеря ми Техану да отиде, за да се посъветва с нея за драконите. Някои се боят, че древният договор е нарушен и че драконите ще дойдат да палят поля и градове като по-рано, преди Ерет-Акбе да се срази с Орм Ембар. А сега, на границата между живот и смърт, една душа отхвърля връзката с името си… Не го разбирам. Знам само, че нещата се променят. Всичко се променя.
Нямаше страх в гласа му. Само пламенна възбуда.
Елша не можеше да я сподели. Твърде много беше изгубил и твърде изнурен беше от борбата си срещу сили, които не можеше да овладее или дори да проумее. Но тази храброст укрепи сърцето му.
— Дано да се промени за добро, господарю.
— Дано — отвърна старецът. — Но промяна трябва да има.
Щом позахладня, Ястреба каза, че трябвало да слезе до селото. Носеше кошница, пълна със сливи, и една по-малка в нея, пълна с яйца.
Елша тръгна с него и по пътя се разговориха. Когато разбра, че Ястреба разменя плодове, яйца и други продукти от малкото си стопанство за ечемик и пшеничено брашно, че дървата за огрев се събират търпеливо из гората, че това, че козите му не дават мляко, означава, че трябва да пести сиренето от предната година, за да му стигне, Елша се смая: как бе възможно Върховният маг на Землемория да преживява от скромния труд на двете си голи ръце? Нима собствените му хора не го почитаха?
Като слязоха в селото, видя как жените затварят вратите си, щом видеха стареца да идва. Продавачът, който взе яйцата и сливите, надраска теглото на дървения си рабош, без дума да продума, намусен и свел очи. Ястреба му проговори учтиво:
— Е, добър ти ден, Иди. — Но отговор не получи.
— Господарю — попита Елша на връщане към дома. — Те знаят ли кой сте?
— Не — отвърна някогашният Велик маг и го изгледа накриво. — И да.
— Но… — Елша не знаеше как да изрази възмущението си.
— Знаят, че нямам сила в чародейството, но че около мен има нещо нечисто. Знаят, че живея с чужденка, каргийка. Знаят, че момичето, което наричаме своя дъщеря, е нещо като вещица, но по-лошо, защото лицето и ръката й са обгорени от огън и защото тя самата е изгорила Владетеля на Ри Алби, или го е бутнала от някаква скала, или го е убила със злия си поглед — версиите са различни. Но почитат къщата, в която живеем, защото е къщата на Айхал и на Хелет, а мъртвите магьосници са добри магьосници… Ти си градски човек, Елша, от остров от кралството на Моред. Едно село на Гонт е друго нещо.
— Но защо стоите тук, господарю? Кралят със сигурност би ви оказал подобаваща почит…
— Не ми трябва почит — рязко отвърна старецът и Елша съвсем се умълча.
Продължиха нагоре. Щом наближиха къщата, съградена на ръба на канарите, той проговори отново.
— Това е орловото ми гнездо.
Пиха по чаша от червеното вино за вечеря, после — още по една, седнали да погледат залеза. Не говореха много. Страхът от идващата нощ и от съня обземаше Елша.
— Не съм лечител — каза домакинът му, — но навярно мога да направя онова, което е направил Билкарят, за да можеш да поспиш.
Елша го погледна въпросително.
— Мислих по въпроса и ми се струва, че това, което те е опазило от онзи склон, не е било никакво заклинание, а просто допирът на жива ръка. Ако искаш, можем да опитаме.
Елша възрази, но Ястреба му каза:
— Аз все едно оставам буден повечето нощи.
И тъй, в онази нощ гостът си легна на едното легло в дъното на стаята, а домакинът седна до него, загледан в огъня, и задряма.
Поглеждаше и Елша, и видя как той най-сетне се унесе в сън; а скоро след това видя как се стряска насън и трепери. Протегна ръка и я сложи на рамото на Елша, който лежеше полуизвърнат на другата страна. Спящият се поразмърда, въздъхна, отпусна се и заспа отново.
Ястреба остана доволен, че може поне това да направи. „Почти като магьосник“ — помисли си язвително.
Не му се спеше; напрежението още не го напускаше. Замисли се за всичко, което му беше казал Елша, и
