Ястреба отново сведе глава.
— После чула за теб и дошла при теб.
— Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз — отвърна искрено Елша. — Имаше голяма дарба.
— Вярвам ти.
Стигнаха до една малка къща или голяма колиба, скътана в долчинка, обрасла с лески и зановец, с коза на покрива, няколко чернопери кокошки с бели петънца, които се разбягаха с кудкудякане, и ленива овчарска кучка, която се надигна, помисли дали да излае, но взе, че премисли и замаха с опашка.
Ястреба отиде до ниската врата и се изгърби да надникне вътре.
— А, здравей, Лелче! — рече той. — Гост съм ти довел. Елша, човек на заклинанията, от остров Таон е. Занаятът му е кърпенето и е майстор, казвам ти. Преди малко го гледах как оправи зелената кана на Тенар, нали я знаеш — изтървах я като тромав стар тъпак оня ден и стана на парчета.
Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица — да може да гледа светлината навън. От рошавата й бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута й. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.
— Това е Мос — каза Ястреба. — Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.
Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.
Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.
— Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.
— Направих ни корони! — извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. — Като крале и кралици. Видя ли? — Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната й коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.
— Короните са тежки — каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.
— Коя е кралицата, Госинястъв? — извика Пиренче. — Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?
— Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.
— Че що не? Трябва да има. Що няма?
— Може би си я търси?
— Ще се ожени за Техану! — изврещя радостно жената. — Даа!
Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.
Но той каза само:
— Съмнявам се.
Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.
— Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.
Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.
— Искам да ми заемеш едно от паленцата си.
Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:
— Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!
Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.
— Някой ги е поискал?
— Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.
— Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи — каза с усмивка Ястреба. — Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?
Тя кимна, все така натъжена. После лицето й леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука. Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.
— О! Котетата! — извика тя. — Сивка си има две, а Черньо й уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? — И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. — Ето едно! — извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.
— Хайде, хайде кротко — заговори му той. — Успокой се. — Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута й. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.
— Можеш ли да ми го заемеш за малко?
Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.
— Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.
Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.
На връщане към къщата на Стария маг — котето се беше пъхнало под ризата на Елша — Ястреба обясни:
— Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена… И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах все едно, че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.
Елша се поколеба.
— Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как… как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.
Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.
— Да… Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми — отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук… Но виждаш ли, знанието го забравям.
— Казвам познание, но беше по-скоро тайнство — продължи той. — Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем… Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни… Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.
— Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. — Той въздъхна. — Животните трябва
