за разговора им следобеда. Видя го как стои на пътеката до лехата със зеле и казва заклинанието на козите, и надменното козешко безразличие към безсилните думи. Спомни си как той самият често изричаше името на ястреба-врабчар, на блатния ястреб, на сивия орел, призоваваше ги да се спуснат при него от високото небе с шума на крилете, за да впият нокти в изпънатата му ръка и да го изгледат яростно, око срещу златно око… Нямаше го вече това. Можеше да се перчи, да нарича тази къща „орловото ми гнездо“, но криле нямаше.
Виж, Техану имаше. Виж, тя можеше да лети на драконови криле.
Огънят беше изтлял. Той придърпа плътно около себе си овчата кожа и отпусна глава на стената, задържайки ръката си върху кроткото, топло рамо на Елша. Харесваше му този човек и му беше жал за него.
Дано само да не забравеше да го помоли да закърпи зелената кана, утре.
Тревата до стената беше ниска, суха. Мъртва. Не полъхваше вятър да я разшуми.
Събуди се сепнат, почти се бе надигнал от стола и след миг на почуда отново сложи ръката си на рамото на Елша, стисна леко и прошепна:
— Хара! Отдръпни се, Хара.
Елша потръпна и се отпусна. Въздъхна отново, извърна се по очи и остана да лежи неподвижно.
Ястреба остана да седи с ръка на рамото на спящия. Как бе стигнал самият той дотам, до онзи каменен зид? Вече не притежаваше силата да отиде там. Нямаше как да намери пътя. Като в предишната нощ, сънят или видението на Елша, пътуването на душата на Елша го бе привлякло до границата на тъмната земя.
Вече се бе събудил напълно. Седеше зяпнал в сивкавия квадрат на прозореца, пълен със звезди.
Тревата под стената… Тя не растеше по-далече от подножието на хълма, където се сливаше със сумрачната, суха земя. Беше казал на Елша, че там долу има само прах, само скала. Видял беше онази черна прах и черни камъни. Мъртви речни корита, в които не течеше вода. Никакво живо същество. Нито една птица, нито една плашлива полска мишка, никакви блещукания или бръмчене на дребни насекоми, тези слънчеви създания. Само мъртвите, с техните празни очи и безмълвни лица.
Но нима птиците не умираха?
Мишка, мушица, коза — бяло-кафеникавата, с тънки копита, жълтооката нагла коза Сипи, любимката на Техану, която беше умряла предишната зима от старост — къде беше Сипи?
Не и в сухата земя, в тъмната земя. Беше мъртва, но я нямаше там. Беше там, където бе мястото й. В пръстта. В пръстта и в светлината, във вятъра, в отскока на водата от камъка, в жълтото око на слънцето.
Тогава защо, защо тогава…
Гледаше как Елша оправя каната. Тумбеста и тъмнозелена, тя беше любимият съд на Тенар; беше я донесла чак от Оукската ферма, преди години. По-предния ден му се беше изплъзнала от ръцете, докато я сваляше от лавицата. Беше събрал двете останали големи парчета и малките парченца с намерение да я залепи един ден, поне за хубост, въпреки че нямаше да върши повече работа. Всеки път, щом погледнеше парчетата, прибрани в една кошница, се вбесяваше от непохватността си.
Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и не бързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч — Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.
Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса, цяла-целеничка.
Той я погледна с кротко задоволство.
Когато Гед му благодари, Елша отвърна:
— Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.
— Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко — каза Гед.
Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.
— Ела с мен — каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.
— Хрумна ми — заговори Ястреба, докато вървяха, — че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.
— Животни ли?
— Виждаш ли — започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.
— О Госинястъв, О Госинястъв! — завика то отдалече.
— Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко — каза Ястреба.
Жената спря, поклати тяло, перцата по главата й се развяха и на лицето й разцъфтя широка усмивка.
— Знаеше тя, че идеш! — завика отново. — Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!
— Е, идвам.
— Да ни видиш?
— Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.
— Госинелша — повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.
Нямаше кожени ботуши. Краката й от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите й бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.
— Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?
Тя кимна разсеяно.
— Ида кажа на Лелчето! — Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.
— Добра душа е — рече Ястреба. — Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и й помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?
— Никога на света, господарю.
— Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.
— Жена ми Лилия беше вещица.
Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.
— Как е научила за дарбата си, Елша?
— Беше й вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да й носят играчките си да ги поправя. Но когато баща й я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности — каза с безизразен глас Елша. — Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да й попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея, дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се боели от баща й, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща й казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.
— Таон не е голям остров.
— Баща й не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.
