Ястреба.
И го направи. Много пъти.
От пазач на пазач, от един дворцов служител на друг, от широките портални стъпала на двореца до високите преддверия, по стълбища с позлатени парапети, през вътрешни кабинети с пищни гоблени по стените, по подове, покрити с плочки, с мрамор и дъб, под решетести, гредоредни, сводести и изрисувани тавани, вървеше и повтаряше заклинанието си: „Праща ме Ястреба, някогашният Велик маг, с писмо за краля“. Отказваше да предаде писмото. Свита, тълпа от подозрителни, полуучтиви, снизходителни, печелещи време, неотстъпчиви стражи, вратари и служители се трупаше около него, следваше го на всяка крачка и забавяше пътя му навътре в двореца.
Изведнъж всички те се махнаха. Една врата се беше отворила. И се беше затворила след него.
Стоеше съвсем сам, в голяма стая. Цареше пълна тишина. Един широк прозорец гледаше над покривите на северозапад. Гръмоносните облаци бяха скрили широкия сив връх на планината Онн, надвиснала над далечните хълмове.
Отвори се друга врата. Влезе мъж, облечен в черно, приблизително на годините на Елша. Движеше се отривисто; лицето му беше красиво и сурово, гладко като бронз. Идваше право към него.
— Господин Елша, аз съм Лебанен.
Протегна дясната си ръка, за да стисне ръката на Елша според обичая в Еа и на Енладите. Елша се отзова инстинктивно на познатия жест. След това се сети, че трябваше да коленичи, или най-малкото да се поклони, но моментът за това като че ли беше отминал. Стоеше изтръпнал.
— Идвате от господаря Ястреб? Как е той? Добре ли е?
— Да, господарю. Праща ви… — Елша бръкна припряно в палтото си за писмото, което възнамеряваше да поднесе на краля коленичил, след като най-после го заведат до тронната зала, където кралят щеше да седи на трона. — …това писмо, милорд.
Очите, които го гледаха, бяха будни, добронамерено вежливи, неумолимо проницателни като на Ястреба, но криещи много повече от ума зад тях. Когато кралят взе поднесеното му от Елша писмо, учтивостта му беше съвършена.
— Приносителят на всяка вест от него може да разчита на сърдечната ми благодарност и гостоприемство. Ще ме извините ли?
Елша най-после успя да се поклони. Кралят отиде до прозореца, за да прочете писмото.
Изчете го най-малко два пъти, след което го сгъна. Лицето му си остана безстрастно като преди. Отиде до вратата и поговори с някого отвън, после се обърна към Елша.
— Моля, поседнете с мен. Ще ни донесат нещо за ядене. Знам, че сте били целия следобед в двореца. Ако капитанът на портата беше проявил капка ум да ме извести, можех да ви спестя толкова часове катерене през стените и плуване през рововете, с които са ме оградили… Поостанахте ли при господаря Ястреб? В къщата му на ръба на стръмнината?
— Да.
— Завиждам ви. Никога не съм бил там. Не съм го виждал, откакто се разделихме на Роук, преди петнайсет години. Половината ми живот. Той не пожела да отида при него на Гонт. Не дойде на коронясването ми. — Лебанен се усмихна, сякаш всички тези неща бяха маловажни. — Той ми даде кралството.
Седна и кимна на Елша да се настани в стола от другата страна на масичката. Елша погледна плота й, инкрустиран с фигури от кост и сребро — листа и цветове от самодивско дърво, увити около тънки мечове.
— Добре ли пътувахте? — попита го кралят и поведе разговор за дребни неща, докато им поднасяха блюда със студено месо и пушена пъстърва, зелена салата и сирене. Даде на Елша пример за гостоприемство, похапвайки с добър апетит; и наля вино, с цвета на най-светлия топаз, в кристални бокали. Вдигна чашата си.
— За господаря Ястреб, моя най-добър приятел.
— За него — промълви Елша и отпи.
Кралят поговори за Таон, който бе посетил преди няколко години — Елша помнеше възбудата, настъпила на острова, когато кралят беше в Меони. И поговори също така за няколкото музиканти от Таон, които сега пребиваваха в града, арфисти и певци, дошли да свирят в двора; може би Елша познавал някои от тях; и наистина имената, които спомена, му бяха познати. Предразполагаше госта си много умело, а и храната и виното също така помогнаха.
След като приключиха с яденето, кралят наля още по половин чаша и каза:
— Писмото засяга най-вече вас самия. Знаехте ли го? — Тонът му не се беше променил след разговора за маловажни неща и за миг Елша се обърка.
— Не — отвърна той.
— Имате ли представа за какво става въпрос?
— За моя сън може би — отвърна тихо Елша и сведе очи.
Кралят го изгледа за миг. Нищо оскърбително нямаше в погледа му, но в своята съсредоточеност той беше по-открит от повечето хора. После извади писмото и го подаде на Елша.
— Слаб съм в четенето, милорд.
Лебанен не се изненада — някои заклинатели можеха да четат, други — не — но явно дълбоко съжали, че бе поставил госта си в неловко положение. Златисто-бронзовото му лице почервеня.
— Извинете ме, Елша. Може ли да ви прочета какво пише?
— Моля, милорд — отвърна Елша. Смущението на краля за миг го накара да се почувства равен с него и за първи път той проговори естествено и с топлота.
Лебанен пропусна поздравите и още няколко реда, след което зачете на глас:
— „Елша от Таон, който ви носи това, е човек, призован насън, а не по своя воля в онази земя, която двамата с вас някога прекосихме. Той ще ви разкаже за страдание там, където страданието е безвъзвратно минало, и за промяна там, където нищо не се променя. Ние затворихме вратата, отворена от Коб. Сега може би предстои да падне самата стена. Той е бил на Роук. Изслушал го е само Азвер. Милорд кралят ще го чуе и ще постъпи както мъдростта му повели и както нуждата налага. Елша носи моята пожизнена почит и покорство пред милорд краля. Също така моята пожизнена почит и поздрави на милейди Тенар. Също на моята обична дъщеря Техану устно послание от мен.“ И го е подпечатал с руната на Ястребовия нокът. — Лебанен вдигна глава от писмото и задържа с погледа си очите на Елша. — Разкажете ми за този ваш сън.
И тъй, Елша разказа историята си още веднъж.
Разказа я накратко и не много добре. Колкото и да беше изпитвал благоговение пред Ястреба, някогашният Велик маг приличаше на стар селяк и се обличаше съответно; беше човек от соя и положението на Елша и тази простота беше надвила цялата му повърхностна боязливост. Но колкото и любезен и учтив да беше кралят, все пак той приличаше на крал, държеше се като крал, беше крал и за Елша тази пропаст между тях се оказа непреодолима. Затова той разказа историята си набързо, а когато приключи, въздъхна облекчено.
Лебанен зададе няколко въпроса. Лилия и след това Олуша били докоснали Елша по веднъж: повече не? И допирът на Олуша го изгорил?
Елша протегна ръката си. Белезите бяха станали почти незабележими след едномесечния загар.
— Мисля, че хората при стената щяха да ме докоснат, ако ги бях доближил.
— Но се държахте надалеч от тях?
— Досега поне.
— И не са хора, които сте познавали приживе?
— Понякога ми се струва, че познавам един или друг.
— Но никога повече не видяхте жена си?
— Толкова са много, милорд. Понякога ми се струва, че е там. Но не мога да я видя.
Разговорът за това го доближи. Съвсем близо. Усети как отново се надига у него. Струваше му се, че стените на стаята всеки миг могат да се стопят и вечерното небе и реещата се планинска вис да изчезнат като дръпната завеса, за да го оставят там, където беше стоял винаги, на един тъмен хълм до стена от камъни.
