— Елша.
Той вдигна очи разтреперан, със замаяна глава. Стаята изглеждаше светла, лицето на краля — сурово и живо.
— Ще останете ли в двореца?
Беше покана, но Елша можеше само да кимне, приемайки го като заповед.
— Добре. Ще уредя утре да предадете посланието, което носите на Техану. И знам, че Бялата дама ще пожелае да поговори с вас.
Той се поклони. Лебанен се обърна към изхода.
— Милорд…
Лебанен се извърна.
— Може ли да задържа котката си?
Никаква пробягала по лицето усмивка, никаква насмешка.
— Разбира се.
— Милорд, съжалявам с цялото си сърце, че ви донесох вест, която ви разтревожи!
— Всяка вест от човека, който ви изпраща, е щедър дар за мен и приносителя й. И предпочитам да получавам лоши вести от честен човек, отколкото лъжи от ласкател — отвърна Лебанен, а Елша, като долови в думите му нещо от родните си острови, се поокуражи.
Кралят излезе и тутакси на вратата, през която беше влязъл Елша, се появи мъж.
— Ще ви отведа в стаята ви, ако благоволите да ме последвате, господине. — Беше възрастен, изпълнен с достойнство и облечен добре, и Елша го последва, без да има представа благородник ли е, или слуга, поради което не посмя да го попита за Дръп. В стаята преди стаята, където се срещна с краля, служителите, пазачите и вратарите бяха настояли най-категорично да остави плетената си кошница при тях. Вече десетина-петнайсет дворцови слуги я бяха поглеждали и оглеждали недоверчиво и неодобрително. Десет или петнайсет пъти беше обяснявал, че е взел котката си, защото е нямало къде да я остави в града. Преддверието, където го бяха принудили да я остави, се намираше вече далече зад него, не я беше видял, когато минаха през него, никога вече нямаше да може да си я намери, беше на половин дворец от него, всичките тези коридори, зали, коридорчета, врати…
Водачът му се поклони и го остави в малка хубава стая — с гоблени по стените, с килими, стол с тапицирана седалка с везмо, прозорец с изглед към залива, маса, на която бяха поставени голяма купа с летни плодове и кана с вода. И плетената кошница.
Той я отвори. Дръп се измъкна лениво, показвайки, че дворците с нищо не могат да го учудят. Протегна се, подуши за поздрав пръстите на Елша и тръгна да обикаля из стаята, да поразгледа нещата. Откри ниша зад завесата, с легло, и скочи на леглото. Дискретно почукване на вратата. Влезе младеж, понесъл плосък тежък дървен сандък без капак. Поклони се на Елша и промърмори:
— Пясък, господине.
Постави сандъка в ъгъла срещу нишата, отново се поклони и излезе.
— Е… — каза Елша и седна на леглото. Нямаше навик да говори на котето. Връзката им се свеждаше до безмълвния, доверчив допир. Но все с някого трябваше да поговори. — Днес се срещнах с краля — каза той.
А кралят имаше да поговори с твърде много хора, преди да си седне на леглото. Главните сред тях бяха посланиците на Върховния крал на каргите. Те се канеха да се сбогуват, след като бяха изпълнили мисията си в Хавнър, за тяхно задоволство, макар и не за това на Лебанен.
Беше очаквал с нетърпение визитата на тези посланици като връхна точка на няколкото години търпеливи опити, покани и преговори. През първите десет години от управлението си Лебанен не беше успял да постигне нищо в отношенията си с каргите. Богът-крал в Авабат отхвърляше предложенията му за мирен договор и търговия и връщаше пратениците му, без да ги изслуша, като заявяваше, че боговете не преговарят със смъртни злодеи, още повече с прокълнати магьосници. Но прокламациите на Бога-крал за световна божествена империя не бяха последвани от страшните флотилии от безброй кораби, пълни с воини с бели пера, които да пометат безбожния Запад. Дори пиратските набези, измъчвали от толкова отдавна източните острови на Архипелага, постепенно бяха секнали. Пиратите бяха станали контрабандисти, стремяха се да разменят всякакви незаконни стоки, които можеха да измъкнат от Карего-Ат, срещу желязото, стоманата и бронза на Архипелага, защото Земите на Каргад бяха бедни на рудници и метал.
Тъкмо тези незаконни търговци първи донесоха вестта за възхода на Върховния крал.
На Хур-ат-Хур, големия беден най-източен остров на Каргските земи, един боен вожд, Тол, изкарващ родословието си от Торег Хупунски и от бог Вулуа, се бе провъзгласил за Върховен крал на тази земя. След това беше завладял Атнини, а после, с флотилия и нашественическа армия, събрана от Хур-ат-Хур и от Атнини, бе пожелал да наложи властта си и над богатия централен остров Карего-Ат. Докато воините му си пробиваха с бой път към Авабат, столичния град, гражданите му се вдигнаха на бунт срещу тиранията на Бога-крал. Избиха висшите жреци, прогониха чиновниците от храмовете, разтвориха широко портите, посрещнаха крал Тол със знамена и танци по улиците и го поведоха към трона на Торег.
Богът-крал избяга с останките от гвардията и жреците си в Гробниците на Атуан. Там, в пустинята, в храма сред съборените от земетръса руини на олтара на Безименните, един от неговите жреци-евнуси прерязал гърлото на Бога-крал.
Тол се провъзгласи за Върховен крал на Четирите каргски земи. Веднага щом вестта стигна до него, Лебанен изпрати посланици да поздрави своя брат-крал и да го увери в благоразположението на Архипелага.
Последваха пет години на трудна и уморителна дипломация. Тол беше избухлив човек, седнал на застрашен трон. Сред отломките на теокрацията, целият контрол над владенията му беше колеблив, цялата му власт — оспорима. По-дребни крале непрекъснато се самопровъзгласяваха и трябваше да бъдат подкупвани или надвивани, за да се покорят на Върховния крал. Секти изникваха от древни олтари и пещери, с призиви: „Бойте се от всемогъщия!“ и с предсказания за земетръси, за приливни вълни и мор за богоубийците. Властвайки над размирна, разкъсана от междуособици империя, Тол трудно можеше да се довери на могъщите и богати жители на Архипелага.
За него нищо не означаваше, че техният крал говори за приятелство, размахвайки Пръстена на мира. Та нима каргите нямаха право над този пръстен? Той беше сътворен в древни времена на запад, но преди много време крал Торег Хупунски го бе приел като дар от героя Ерет-Акбе, знак на приятелство между Каргад и Хардийските земи. Беше изчезнал, а след това бе последвала война, не приятелство. Но сетне Ястреба беше намерил пръстена и го бе откраднал, с Жрицата на Гробниците на Атуан, и беше върнал в Хавнър. Ето колко значеше „честната дума“ на архипелагците.
Посредством своите пратеници Лебанен търпеливо и много вежливо изтъкваше, че Пръстенът на мира, преди всичко, е дар от Моред на Елфаран, прескъп спомен за най-обичаните крал и кралица на Архипелага. И също така много свята реликва, че на него е изписана руната на Обвързване, могъщо заклинание за благослов. Преди около четири столетия Ерет-Акбе го отнесъл в Каргските земи като оброк за нерушим мир. Но жреците на Авабат бяха нарушили този оброк и бяха строшили Пръстена. А ето че преди четиридесет години Ястреба от Роук и Тенар от Атуан го бяха скрепили. И така, какво ще кажете за мира?
Това бе същината на посланията му до крал Тол.
И ето че преди месец, малко след Дълготрайния танц на лятото, бе пристигнала флота през протока Фелкуей, нагоре през провлаците на Ебавнор и между порталите на Хавнърския залив: дълги червени кораби с яркочервени платна, понесли на борда си увенчани с пера воини, пратеници в пищни халати и няколко забулени жени.
„Нека дъщерята на Тол, Върховния крал, който седи на трона на Торег и чийто предтеча е Вулуа, да носи Пръстена на мира на ръката си, както го е носила кралицата на Солея Елфаран, и това да е знакът за вечен мир между Запада и Източните острови.“
Това бе посланието на Върховния крал до Лебанен. Написано бе на свитък с големи хардийски руни, но преди да го връчи на крал Лебанен, посланикът на Тол го прочете на глас, публично, пред пратениците и двора на Хавнър, а се беше събрал целият двор, за да бъде оказана почит на каргските пратеници. Може би защото посланикът всъщност не можеше да чете на хардийски, а изрече думите високо и бавно по памет, те прозвучаха като ултиматум.
