шатра. — Опита се да се засмее. Собственото му неудържимо негодувание го притесни и той се постара да намери извинение. — Това ми дойде на главата тъкмо когато получих тревожна вест от запад. Затова те помолих да дойдеш с Техану. Не за да те занимавам с тази глупост.
— Не е глупост — отвърна Тенар, но той прекрати темата, отхвърли я и заговори за драконите.
Тъй като вестите от запад наистина бяха тревожни, беше успял да не мисли за принцесата, поне през повечето време. Ясно си даваше сметка, че не е в нрава му да се справя с държавни дела, като ги пренебрегва. Като се оставя да бъде залъгван, човек лъже другите. Няколко дни след разговора им той помоли Тенар да посети принцесата, да се опита да поговори с нея. В края на краищата, каза й, нали говорели един и същи език.
— Вероятно — отвърна Тенар. — Не съм познавала никого от Хур-ат-Хур. На Атуан ги наричахме варвари.
Почувства се като пребит. Но тя, разбира се, изпълни молбата му. Скоро след това му съобщи, че е поговорила с принцесата. На същия език, или на почти същия, и че принцесата не знаела, че съществуват други езици. Смятала, че всички тук, придворни и дами, са някакви злонамерени безумци, които й се подиграват, бъбрейки и джавкайки като животни, непознаващи човешка реч. Доколкото Тенар можеше да прецени, тя била отраснала в пустинята, в първоначалното владение на крал Тол на Хур-ат-Хур, и пребивавала съвсем за кратко в имперския двор в Авабат преди да я изпратят в Хавнър.
— Уплашена е — каза Тенар.
— Значи затова се крие в шатрата си? Какво мисли за мен?
— Откъде да знае какъв си?
Той се намръщи.
— Колко е голяма?
— Млада е. Но е жена.
— Не мога да се оженя за нея — заяви той, изведнъж решен. — Ще я върна.
— Върнатата невяста е обезчестена жена. Ако я върнеш, Тол може да я убие, за да опази дома си от позор. Със сигурност ще реши, че искаш да го опозориш.
На лицето му отново се изписа безсилен гняв.
Тенар го изпревари.
— Варварски обичаи.
Той закрачи из стаята.
— Разбирам. Но не мога да приема това момиче за кралица на кралството на Моред. Не може ли да се научи да говори хардийски? Няколко думи поне? Толкова ли е неподатлива на учене? Ще кажа на Тол, че един хардийски крал не може да се ожени за жена, която не говори езика на кралството. Не ме интересува, че няма да му хареса, заслужава си го този шамар. А и ще ми спечели време.
— И ще я помолиш да учи хардийски?
— Как мога да я помоля за каквото и да било, след като приема всичко за празен брътвеж? Каква полза ако отида при нея? Мислех, че може би ти ще поговориш с нея, Тенар… Разбираш каква наглост е това, използването на това момиче, за да изглежда Тол равен на мен, използването на Пръстена — Пръстена, който ти ни донесе — за капан! Не мога дори да се престоря, че му го прощавам. Готов съм да печеля време, да отлагам, само за да опазя мира. Но нищо повече. Дори и тази заблуда е непростима. Кажи на момичето каквото сметнеш за най-добре. Аз няма какво да правя с нея.
И си излезе, изпълнен със справедлив гняв, който бавно се охлади до едно неловко чувство, твърде наподобяващо срам.
Когато каргските пратеници обявиха, че скоро ще си тръгнат, Лебанен подготви грижливо обмислено послание до крал Тол. Изрази дълбоката си благодарност за високата чест от присъствието на принцесата в Хавнър и удоволствието, което самият той и дворът ще имат да я запознаят с нравите, обичаите и езика на кралството му. Нищо не спомена за Пръстена и за това дали ще се ожени, или няма да се ожени за нея.
Същата вечер след разговора с обезпокоения от сънищата си заклинател от Таон той се срещна за последен път с каргите и им връчи писмото си до Върховния крал. Първо го прочете на глас, както посланикът бе прочел на глас писмото на Тол до него.
Посланикът го изслуша спокойно и заяви:
— Върховният крал ще е доволен.
През цялото време, докато разменяше любезности с пратениците и им показваше даровете, които изпращаше на Тол, Лебанен се чудеше защо приеха толкова леко неговата уклончивост. И всичките му мисли стигаха до едно и също заключение: Тол знае, че не мога да се избавя от нея. На което умът му отвръщаше страстно: няма да го бъде.
Попита дали посланикът ще се отбие в Речния дом, за да се сбогува с принцесата. Посланикът го изгледа тъпо, все едно че го беше попитал дали ще се сбогува с някакъв вързоп, който му е донесъл. Лебанен отново усети как гневът се надига в душата му. Забеляза как лицето на посланика леко се промени, стана някак загрижено и добродушно. Усмихна се и пожела на пратениците попътен вятър до Каргските земи. Напусна залата за аудиенции и се прибра в покоите си.
Ритуали и церемонии затрудняваха повечето му действия, а като крал трябваше да прекара повечето от живота си пред обществото; но тъй като беше седнал на трон, стоял празен от столетия, в дворец, в който протоколът беше забравен, все пак можеше да прави някои неща, както му харесваше. Най-малкото не беше допуснал церемониалността в спалнята си. Нощите поне си бяха негови. Пожела лека нощ на Дъб, който спеше в преддверието, и затвори вратата. Седна на леглото си. Беше уморен, ядосан и странно тъжен.
На шията си носеше неизменно малка златна верижка с окачена на нея кесийка, изтъкана от златни нишки. В кесийката имаше камъче: грубо издялано късче черна скала. Извади го и го стисна в шепата си, докато седеше и мислеше.
Опита се да се избави от мислите за цялата тази глупост около каргското момиче, като помисли за заклинателя Елша и неговите сънища. Но в ума си стигаше само до болезнената завист към Елша, че е стъпил на брега на Гонт, че е разговарял с Гед и е поживял с него.
Точно от това изпитваше тъга и самота. Човекът, когото беше наричал свой господар, човекът, когото бе обичал повече от всеки друг, не му позволяваше да го доближи, не искаше да дойде при него.
Нима Гед вярваше, че след като е изгубил силата си на магьосник, Лебанен трябва да мисли за него с пренебрежение? Да го презира?
Предвид властта, която имаше сила над умовете и сърцата на хората, подобна мисъл беше допустима. Но Гед все пак го познаваше по-добре, или най-малкото имаше по-добро мнение за него.
Дали след като беше истинският господар и наставник на Лебанен, Гед просто не можеше да понесе това, че е негов поданик? Това наистина щеше да е трудно поносимо за стареца: този груб, рязък обрат в положението им.
Но Лебанен имаше много ясен спомен как Гед бе коленичил пред него на земята, на Роукската могила, в сянката на дракона и пред очите на учителите, чийто учител беше самият Гед. Беше се изправил и бе целунал Лебанен, и му бе казал да управлява добре, и го бе нарекъл „мой господарю и скъпи приятелю“.
— Той ми даде кралството — бе казал Лебанен на Елша. Даде му го точно в онзи миг. Изцяло и драговолно.
И точно затова Гед нямаше да дойде в Хавнър, нямаше да допусне Лебанен да получава съвети от него. Беше предал властта си — изцяло и по своя воля. Нямаше да позволи дори да се помисли, че се меси, да хвърля сянка над светлината на Лебанен.
— Със земните дела той приключи — казал беше Вратарят. Но историята на Елша беше принудила Гед да го изпрати тук, при Лебанен, и да го помоли да постъпи така, както е необходимо.
Наистина, странна беше историята на Елша; а твърдението на Гед, че самата стена ще рухне, бе още по-странно. Какво можеше да означава? И защо сънят на един човек можеше да има толкова тежест?
Самият той беше сънувал окрайнините на сухата земя, много отдавна, когато двамата с Великия маг пътешестваха заедно преди да пристигнат в Селидор.
И на онзи, най-западния остров, беше навлязъл с Гед в сухата земя. Отвъд стената от камъни. Надолу, в
