За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.
Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които, според самия Елша, той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново, без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.
— Та това си е вид знахарство — промълви Врабчаря. — Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.
— Носеше ми радост — отвърна Елша със сянка на усмивка. — Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си… Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите… истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното… Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.
Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:
— Стъкло поправял ли си?
— Да, но е мудна работа, неприятна — въздъхна Елша. — Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш…
— Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо — рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.
И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да й стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.
Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името й; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.
— А аз взех, че я обикнах — каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен. — Косата й беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.
Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че й е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.
И тъй, те се оженили, и живели много щастливо, цяла година и още половин отгоре.
— Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето — каза Елша. — Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да й позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.
След малко отрони:
— Голяма радост преживяхме.
— Разбирам.
— И също толкова голяма беше скръбта ми.
Старецът кимна.
— Можах да го понеса — каза Елша. — Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.
— Да.
— Но през зимата, два месеца след смъртта й… Споходи ме сън. Тя беше в съня.
— Разкажи го.
— Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.
Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.
— Викаше ме. Чух как гласът й произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен, и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.
— Докоснахте ли се?
— Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“
Той въздъхна и продължи:
— Помислих, че ако я нарека с истинското й име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“ Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми.“ И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“ Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името й, и прозвището й, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.
Ястреба се взря, дълго и проницателно, в госта си.
— Ти ми каза истинското си име, Хара.
Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.
— Та на кого другиго бих могъл да го доверя?
Ястреба му благодари мрачно.
— Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място… онази стена?
— Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.
— Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената, със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните оказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.
Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.
— Ще ми кажеш ли: какво беше докосването й? Топли ли бяха дланите й? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.
— Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках — възможно е да съм искал да е като приживе. Но
