съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.
Стоеше неподвижно и сочеше къщата.
— Никой ли няма?
— А, старецът е тук. Старият Ястреб де.
Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.
Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.
— Здравейте — каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.
Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред — нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.
— Зрели са — каза той, — макар че утре ще са още по-добри. — Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.
— Господарят Ястреб, Врабчаря — промълви със стегнато гърло странникът. — Великият маг.
Старецът кимна скромно и каза:
— Елате на сянка.
Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора, и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.
— Изглеждате уморен. Откъде идвате?
— От Роук.
Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:
— Нямаше да го предположа.
— От Таон съм, господарю. От Таон отидох в Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.
— Защо?
Изгледа го застрашително.
— Защото ти
Старецът поде думите:
—
— Вие бяхте с него, господарю.
— Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб, или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?
Мъжът каза прозвището си тихо:
— Елша.
Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.
Дотук старецът му беше говорил малко сприхаво, но сега гласът му стана кротък и благ.
— Я да поотложим малко приказката. Изминали сте по море близо хиляда мили, а после сте извървели пеш петнайсет, нагоре дотук. Пък аз трябва да полея боба, лещата и другото, че жена ми и дъщеря ми оставиха градината на моите грижи. Тъй че сега си отдъхнете. Можем да поговорим в хладината на вечерта. Или в хладината на утрото. Едва ли има нужда от толкова бързане, колкото мислех някога.
Когато след половин час се върна, гостът му се беше изтегнал по гръб и спеше във високата прохладна трева под сянката на прасковите.
Някогашният Велик маг на Землемория се спря с ведрото в едната ръка и мотиката в другата, погледна заспалия странник и промълви:
— Елша. Каква ли беда носиш със себе си, Елша?
Струваше му се, че ако поиска да узнае истинското име на човека, ще го разбере само като помисли, като вложи ума си в това, както щеше сигурно да го стори, докато беше маг.
Но не го знаеше и мисленето нямаше да му го даде, а и вече не беше маг.
Нищо не знаеше за този Елша и трябваше да почака той да му го каже. „Не предизвиквай сам белята“, напомни си той и продължи да полива бобените лехи.
Щом слънчевата светлина се затули от ниската каменна ограда, минаваща по билото на стръмнината край къщата, хладът на сянката пробуди заспалия. Той потрепера и се сепна, после се надигна малко вкочанен и замаян, със стръкчета трева в косата. Като видя домакина си да пълни ведрата с вода от кладенеца и да ги мъкне до лехите, отиде да му помогне.
— Още три-четири трябва да стигнат — каза някогашният Велик маг, докато поливаше редицата млади зелки. В сухия топъл привечерен въздух миризмата на мокра пръст беше приятна. Лъчите от запад се спускаха златни и начупени над земята.
Седнаха на дългата дървена пейка край вратника на къщата да погледат гаснещото слънце. Ястреба беше донесъл бутилка и две дебели ръбести чаши от зеленикаво стъкло.
— Виното е на сина на жена ми — рече той. — От Оукската ферма, в Средна долина. Добра реколта, отпреди няколко години. — Беше с кремъчночервен цвят и веднага стопли Елша. Слънцето залязваше сред спокойна ведрина. Вятърът бе стихнал. Птичите песни от плодните дръвчета довършваха картината.
Елша се беше смаял, когато научи от Повелителя на шарките, че Великият маг Ястреба, този легендарен човек, върнал краля от владенията на смъртта и след това полетял на гърба на дракон, все още е жив. Жив е, беше му казал Пазителят на шарките, и живее на родния си остров, Гонт.
— Казвам ти нещо, което знаят малцина — рече Пазителят на шарките, — защото мисля, че трябва да го знаеш. И мисля, че ще опазиш тайната му.
— Но тогава той все още е Великият маг! — отвърна с радост Елша: защото се бе превърнало в загадка и повод за сериозна грижа за всички владеещи изкуството на чародейството това, че мъдреците на остров Роук, школата и центъра на магьосничеството в Архипелага, през всички тези години от управлението на крал Лебанен все още не бяха избрали Велик маг, който да замести Ястреба.
— Не — отвърна Пазителят на шарките. — Той изобщо не е маг.
И му разказа накратко как Ястреба изгубил силата си и защо; а Елша бе имал време да помисли над всичко това. Но все пак тук, в присъствието на този човек, който беше говорил с дракони и бе върнал Пръстена на Ерет-Акбе, и беше пребродил царството на смъртта, и бе управлявал Архипелага преди краля, всички тези истории и песни витаеха в ума му. Макар да го виждаше стар, примирен и доволен от малката си градина, без никаква сила у него, освен силата на един дух, натрупана в дълъг живот на мисъл и действие, той все пак виждаше в него велик маг. И затова много се обезпокои от това, че Ястреба си има жена.
Жена, дъщеря, доведен син… Чародеите нямаха семейства. Някой прост заклинател като самия Елша можеше да се ожени или не, но мъжете на истинската сила оставаха целомъдрени. Елша можеше да си представи този човек яхнал дракон, това бе съвсем лесно, но да мисли за него като за съпруг и баща беше нещо друго. Не можеше да го постигне. Постара се. После попита:
— Вашата… жена… Тя значи е при сина си?
Ястреба се върна някъде от много далече. Беше зареял поглед към дълбините на запада.
— Не. В Хавнър е. При краля.
След малко, излязъл напълно от унеса, добави:
