отиде с някой страдалец чак до стената, но ако болният я премине, той го оставя.
Призовникът беше толкова висок, едър и мургав, че напомняше на Елша за мечка.
— Моето изкуство на Призоваването ни дава власт да повикаме мъртъвци през стената, за много малко, за миг, ако е много необходимо. Самият аз се съмнявам, че може да съществува каквато и да било нужда, която да оправдае нарушаването на закона и равновесието на света. Никога не съм правил това заклинание. Нито съм прехвърлял стената. Великият маг го стори, и кралят с него, за да изцерят раната в света, нанесена от чародея Коб.
— А когато Великият маг не се върна, Торион, тогавашният Призовник, слезе в сухата земя, за да го подири — каза Билкарят. — И се върна, но променен.
— Не е нужно да говорим за това — каза едрият мъж.
— А може би трябва — възрази Билкарят. — Може би Елша трябва да го знае. Торион се предовери на своята сила, според мен. Твърде дълго се задържа там. Въобрази си, че може сам да се призове обратно в живота, ала когато се върна, беше само умението му, силата му, амбицията му — волята за живот, която не дава живот. Все пак ние му повярвахме, защото го бяхме обичали. А той ни погълна. Докато не го унищожи Ириан.
Далече от Роук, на остров Гонт, слушателят на Елша го прекъсна и попита:
— Кой?
— Ириан, така каза.
— Чувал ли си това име преди?
— Не, господарю.
— Аз също. — След пауза Ястреба продължи, сякаш с неохота. — Но виж, Торион го видях там. В сухата земя, където бе рискувал да слезе, за да ме потърси. Натъжих се, като го видях там. Казах му, че би могъл да се върне през стената. — Лицето му помръкна. — Не беше редно да го кажа. Всичко, което се каже между живи и мъртви, е лошо. Но аз също го обичах.
Поседяха мълчаливо. После Ястреба стана, разкърши рамене и разтри бедрата си. Двамата повървяха из двора, да се по-разтъпчат. Елша пи вода от кладенеца. Ястреба донесе лизгар и нова дръжка за него, залови се да оглади с нож дъбовия сап и да подостри единия му край, за да влезе в дупката.
— Продължавай, Елша — подкани го той и Елша отново подхвана разказа си.
Двамата майстори помълчали, след като Билкарят разказал за Торион. Елша се осмелил да ги попита за нещо, което му се въртяло в ума: как покойниците отиват до онази стена и как магьосниците стигат там.
Призовникът му отвърнал кратко:
— Това е пътуване на духа.
Старият лечител бил по-разсъдлив.
— Стената я преминаваме не в плътта си, тъй като тялото на покойника остава тук. И ако някой магьосник отиде там във видението си, то спящото му тяло си остава тук, живо. Ето защо ние наричаме този пътник… наричаме това, което извършва пътуването от тялото, „душата“, „духът“.
— Но жена ми хвана ръката ми — каза Елша. Не можеше да им повтори, че го е целунала. — Усетих допира й.
— Така ти се е сторило — каза Призовникът.
— Ако са се докоснали телесно, ако е създадена връзка — заговори Билкарят на Призовника, — дали не е възможно тъкмо заради това другите мъртви да могат да идват при него, да го викат и дори да го докосват?
— Точно затова трябва да им се съпротивлява — каза Призовникът и погледна Елша. Очите му бяха малки, огнени.
Елша почувства думите му като обвинение, несправедливо при това.
— Мъча се да им се съпротивлявам, господарю. Опитвал съм се. Но те са толкова много — и тя е с тях — и страдат, молят ме да ги избавя.
— Не може да страдат — каза Призовникът. — Смъртта слага край на всички страдания.
— А може би сянката на болката е болка — рече Билкарят. — В онази земя има планини, наричат се Болка.
До този момент Вратарят почти не беше проговарял. Сега заговори, с кротък и спокоен глас.
— Елша е кърпач, а не разрушител. Не мисля, че той може да разруши тази връзка.
— Щом той я е направил, той може да я разруши — заяви Призовникът.
— А той ли я е направил?
— Не владея такова изкуство, милорд — каза Елша, толкова уплашен от думите им, че гласът му прозвуча сърдито.
— Тогава аз трябва да ида при тях — каза Призовникът.
— Не, приятелю — поклати глава Вратарят, а Билкарят добави:
— Ти — най-малко от всички ни.
— Но това е мое изкуство.
— И наше.
— Тогава кой?
Вратарят рече:
— Изглежда, водачът ни е Елша. Дойде при нас за помощ, но може би той може да ни помогне. Да отидем всички с него, във видението му… до стената, ако не отвъд нея.
Тъй че същата нощ, когато в късна доба и със страх Елша се оставил сънят да го завладее и се озовал на сивия хълм, другите били с него: Билкарят, с топлината от близостта му в околния мраз; Вратарят, неуловим и сребрист като звездна светлина; и грамадният Призовник, мечката, с мрачната й сила.
Този път стояха не там, където хълмът се спускаше в тъмното, а на близкия склон, с лица нагоре към върха. Стената на това място минаваше по билото на хълма и беше ниска, малко по-висока от коляно. Небето над нея с малкото дребни звезди бе съвършено черно.
Нищо не се движеше.
„Ще е трудно да се върви нагоре към стената“ — помисли Елша. Досега тя винаги се беше намирала под него.
Но ако можеше да стигне до нея, навярно Лилия щеше да е там, както я беше видял първия път. Навярно щеше да може да я хване за ръката, а магьосниците да му помогнат да си я върне. Или той да прекрачи стената там, където беше толкова ниска, и да иде при нея.
И той закрачи нагоре по склона. Лесно беше, без никакво усилие, ето, че почти стигна.
— Хара!
Дълбокият глас на Призовника го притегли назад като клуп на врата, като дръпната каишка. Той се олюля, залитна още една крачка напред, почти до стената, падна на колене и протегна ръце към камъните. Викаше: „Спасете ме!“, но на кого? На магьосниците или на сенките отвъд стената?
После нечии ръце го подхванаха за раменете, живи ръце, силни и топли, и той се намираше в стаята си, с ръцете на лечителя наистина на раменете му, и призрачно бяла светлина наоколо. И в стаята с него бяха четирима мъже, а не трима.
Старият Билкар приседна на леглото до него и се постара да го утеши, защото се мяташе, трепереше и хлипаше. „Не мога“, хлипаше Елша, но още не знаеше на магьосниците ли говори, или на мъртвите.
Когато страхът и болката понамаляха, той се почувства непоносимо уморен и погледна почти безчувствено човека, който бе влязъл в стаята. Очите му имаха цвета на лед, косата и кожата му бяха бели. „Далече от Севера, от Енвас или Бересвек“ — помисли си Елша.
Та този новодошъл попита магьосниците:
— Какво правите, приятели мои?
— Рискове поемаме, Азвер — отвърна му Билкарят.
— Беда при границата, Пазителю на шарките — рече Призовникът.
Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.
— Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? — попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. — В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим
