Ничи прекрачи ниския парапет и сведе глава, за да не я чукне горе.
— Чакай тук — каза тя на Кара, която понечи да я последва.
— Сигурна ли си?
— Тук е нужна магия.
Кара сбръчка нос, като че ли бе помирисаля вкиснато мляко, и зачака отпред заедно с Пророка.
Ничи изпрати искра от своя Хан към факлата на стената. На нейната светлина установи, че просторната сводеста стая е изградена от розов гранит. Подът беше от бял мрамор. Навсякъде по стените имаше десетки златни вази, всяка от които поставена на стената под отделна факла. Ничи разсеяно ги преброи. Петдесет и седем. Мина й през ума, че в това число има скрит смисъл. Вероятно вазите и факлите обозначаваха възрастта на човека, който лежеше в ковчега в центъра.
Мястото беше тревожно не само поради факта, че представляваше крипта. Тя прекара пръсти по символите, изсечени в гранитните стени точно под вазите. Думите из цялата стая и около златния ковчег бяха високо Д’харански. Надписите представляваха инструкции от баща към син относно процеса на преминаване към и от отвъдната земя. Добро завещание.
Такива заклинания съдържаха Субстрактивна магия. Именно тя бе разтопила част от парапета. Облицоването на стените със специален камък забавяше значително процеса, но не можеше изцяло да го спре.
— Е? — попита Натан, като мушна глава през дупката. — Някакви идеи?
Ничи излезе напред и тръсна ръце.
— Не знам. Не смятам, че е надвиснала някаква опасност, но са замесени някакви тъмни сили, така че може би греша. Мисля, че е най-добре да го защитим посредством тройно заклинание.
Натан кимна замислено.
— Значи искаш да го направиш? Да го оплетеш със Субстрактивна магия?
— по-добре го направи ти. Ти си Рал. Ще бъде по-ефективно. Дори да използвам Субстрактивна магия, тук вече са смесени и двете, при това от един Рал. Такава сила може да наруши всякакво заклинание, което бих могла да сътворя тук, под ограниченията на заклинанието около двореца.
Той премисли набързо.
— Ще се заема веднага. — Хвърли поглед към криптата. — Някаква идея защо това заклинание прогаря всичко?
— През главата ми, така да се каже, беше активирана една от кутиите на Орден, която бе отворена в Градината на живота. Все още не мога да разбера как действа субстрактивният елемент, но думите, гравирани върху ковчега и стените, сочат, че тези съставки тук са били предвидени да бъдат използвани при придобиването на силата на Орден, следователно действат в хармоничен отговор, след като са били в близост до тази специфична сила.
Натан поклати глава замислено.
— Добре. Ще направя тройно заклинание и ще следя процеса.
— Трябва да се връщам. Ще ти се обадя по-късно, само за да разбера дали имаш вести от Ричард и да видя как се развиват нещата с Ордена.
— Кажи на Зед, че държа всичко под контрол и че врагът е обкръжен.
Ничи се усмихна.
— Ще му предам.
По пътя през широките коридори на двореца, с Кара до нея, Ничи потъна в мисли. Не беше сигурна каква ще бъде следващата й стъпка. Отвсякъде я налягаха проблеми. Повечето бяха неясни и зле дефинирани. Нямаше с кого да обсъди всичко, което й минаваше през ума. Зед й помагаше за едни, с Кара можеше да разговаря за други.
Но Ричард беше единственият, който би могъл да разбере какво всъщност бе започнала да проумява тя. Всъщност Ричард бе човекът, който трябваше да й покаже какво означава съзидателна магия. Тя все още ясно си спомняше онзи разговор с него една вечер край лагерния огън. Това беше много важен момент в отношенията им.
Освен това имаше неща, които трябваше да му каже. Имаше случки, свързани с него и с кутиите на Орден, които бяха най-малкото обезпокоителни.
Така да се каже, той бе подпалил огън под съставки, които не само че бяха опасни, ами започваха да врят и кипят и ако не се предприемеха мерки, можеше да се стигне до непредвидими последици.
Имаше замесени предсказания, които, тъй като тя не беше Пророк, не би могла да разтълкува сама. Някои пророчества започваше да мисли, че разбира добре и не можеше да се въздържи да не ги вземе предвид.
Сред тях най-важно беше онова, което започваше с „В годината на цикадите“ — а тази беше такава, — „когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината, най-сетне разцепи ордите си“, — което Джаганг бе направил, — „това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник.“ — Положението беше сега или никога, всичко или нищо, преломният момент, от който зависи бъдещето на всички. — „Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“
Това пророчество, вече започна да проумява тя, беше заплетено в кутиите на Орден, но все още не можеше да разбере каква точно е връзката. От време на време а-ха да й просветне, но така и не успяваше да пробие булото на разгадаването. Току под повърхността на пророчеството се криеше нещо, което според нея беше ключът към загадката.
В същото време имаше чувството, че събитията се спускат едно през друго лавинообразно, набират сили, и тя разбра, че трябва да направи нещо, преди да излязат от контрол. С всеки изминал ден знаеше, че вариантите им за спасение намаляват все повече. С пускането в действие на кутиите на Орден Сестрите на мрака ги лишиха от възможността да използват силата на Орден по предназначение — като противодействие на активирания лавинен огън. Сега, когато лавинният огън бе заразен от Хармониите, те стремително губеха възможността да използват дарбата си, за да поправят нещата.
Изобщо не беше ясно още колко време всеки от тях щеше да продължи да владее дарбата си, необходима за преодоляването на препятствията, пред които са изправени.
Същевременно „Книгата на живота“ започна да придобива такова значение за нея, каквото тя никога не си е представяла. Освен с нея се запозна и с няколко сложни за разбиране теоретични книги, които Зед й беше намерил. Те също й помогнаха да разбере нещата в по-голяма дълбочина, но това сякаш само отваряше вратите към други области с още повече неизвестни.
Ничи се сепна и вдигна глава.
— Какво е това?
— Камбаната, която призовава на отдаване — погледна я Кара с недоумение заради реакцията й.
Ничи наблюдаваше хората, които се бяха събрали на близкия площад с езерце в центъра. Над езерцето нямаше таван, а по средата му бе поставен тъмен каменен олтар.
— Май е добре и ние да вземем участие в отдаването — каза Кара. — Понякога помага, когато човек е разтревожен, а ти определено си.
Ничи я изгледа изпод вежди, чудейки се толкова ли й личи, че е притеснена.
Сигурно не беше трудно да се отгатне.
— Нямам време за отдавания — каза Ничи. — Трябва да се върна и да си изясня нещата.
Идеята явно не се стори особено добра на Морещицата. Вдигна ръка към площадчето.
— Мисълта за Господаря Рал може да ти помогне.
— Мисълта за Натан едва ли ще ми помогне. Все ми е едно, че за всички останали Натан е Господарят Рал. За мен Господарят Рал е Ричард.
— Знам — усмихна се Кара. — Точно това имах предвид. — Тя хвана Ничи за ръката и я помъкна към езерцето. — Хайде.
Ничи се втренчи в Морещицата и се остави да бъде издърпана.
— Сигурно няма да ни навреди да поспрем за малко и да помислим за Ричард — рече накрая.
Кара поклати глава и я изгледа многозначително. Хората с уважение се отдръпнаха да сторят път на
