Морещицата, която се бе запътила към свободно място край езерцето. Ничи мярна риба, която блесна в тъмните води. Изобщо не разбра как се озова коленичила до Кара, опряла чело в земята.
— Господарят Рал ни ръководи — започна да нарежда множеството. — Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Ничи се присъедини към останалите и думите им отекнаха из коридорите. „Господарят Рал“ и „Ричард“ за нея бяха неразделни.
Те бяха едно и също.
Без да усети как, тревожните й мисли се успокоиха, щом започна да повтаря отдаването заедно с другите.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Тя се изгуби в думите. Слънцето топлеше гърба й. Следващият ден беше първият ден на зимата, но вътре в двореца на Господаря Рал слънцето пръскаше жарките си лъчи също както в Градината на живота.
Странно как Мрачният Рал и неговият баща Панис, които бяха предишните Господари Рал, бяха превърнали този дворец в обиталище на злото.
Ничи осъзна, че мястото си е просто място. Важни са хората.
Човекът определя разликата. Човекът дава тон, който другите следват — водени от добри или лоши помисли. В известен смисъл отдаването представляваше формален израз на това схващане.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Тези думи отекнаха в съзнанието на Ничи. Ричард ужасно й липсваше. Независимо че неговото сърце принадлежеше на друга, Ничи страдаше от разлъката, липсваше й усмивката му, разговорите с него. Дори това да беше всичко, на което можеше да се надява, беше й достатъчно. Само неговото приятелство, мястото му в нейния живот и нейното място в неговия.
Дано само той бъде щастлив, да бъде жив, да бъде… Ричард.
Животът ни ти принадлежи.
Ничи рязко се изправи на коленете си.
Изведнъж разбра.
Озадачена, Кара я изгледа изпод вежди, останалите продължаваха да припяват монотонно.
— Какво има?
Животът ни ти принадлежи.
Тя знаеше какво трябва да направи.
Ничи се изправи рязко.
— Хайде. Трябва да се върна в Кулата.
Докато бягаха през коридорите, Ничи чуваше жуженето на множеството гласове, които изговаряха заедно едни и същи думи.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Тя се почувства изгубена в думите, които внезапно придобиха за нея смисъл, какъвто не бяха имали никога досега.
Разбра как се напасва всичко, най-накрая разбра какво трябва да направи.
Щом я видя да стои на прага, Зед стана от стола си до бюрото в малката стаичка.
Светлината на лампата смекчаваше чертите на познатото му лице.
— Ничи, ти се върна. Какво става в Народния дворец? Тя почти не чу въпроса му. Нямаше време да му отговаря.
Зед се приближи към нея, в лешниковите му очи заблестя безпокойство.
— Какво има, Ничи? Приличаш на призрак, който се рее из коридорите.
Тя напрегна всичките си сили, за да проговори.
— Вярваш ли на Ричард? Зед смръщи вежди.
— Що за въпрос?
— Готов ли си да му се довериш с цената на живота си?
— Разбира се. За какво става дума? — махна с ръка Зед.
— Готов ли си да му довериш живота на всички нас? Зед я стисна нежно за ръката.
— Ничи, аз го обичам.
— Отговори ми, Зед — готов ли си да му довериш живота на всички?
Безпокойството в погледа му обхвана цялото му лице и бръчките му станаха по-дълбоки.
— Разбира се — кимна накрая. — Ако има човек, на когото мога да разчитам и да съм готов да поверя собствения си живот и живота на другите, то това е Ричард. Все пак нали аз съм този, който го избра за Търсач.
— Благодаря ти, Зед — извика тя и се обърна да върви. Той повдигна леко робата си и се запъти след нея.
— Имаш ли нужда от помощ, Ничи?
— Не. Благодаря ти, всичко е наред.
Зед само поклати глава и се надвеси обратно над книгата, която четеше.
Ничи премина през коридорите на Кулата, без да ги забелязва. Движеше се, сякаш водена от невидима светлина, така както Ричард й бе казал, че може да следва сияещите линии на заклинателните форми.
— Къде отиваме? — попита Кара, докато подтичваше след нея.
— Вярваш ли на Ричард? Готова ли си да му се довериш с цената на живота си?
— Разбира се — отвърна Кара без никакво колебание.
Ничи кимна, без да спира. Преминаваше през разклонения, покрай стаи и стълби, без изобщо да ги забелязва. Потънала в мислите си, най-накрая стигна до защитената област на Кулата и същата стая, където верификационната мрежа едва не отне живота й. Където щеше да умре, ако не беше се намесил Ричард. Той упорито търсеше начин за спасението й, когато всички други се бяха отказали.
Тя бе готова да му се довери с цената на живота си, а животът, благодарение на него, й беше много ценен.
— Трябва да остана сама — обърна се тя към Кара, щом застана на прага.
— Ами аз какво да правя?
— Става въпрос за магия.
— О! — възкликна Кара. — Добре тогава. Аз ще почакам тук, в коридора, в случай че се нуждаеш от нещо.
— Благодаря ти, Кара. Ти си добра приятелка.
— Преди да се появи Господарят Рал, не бях имала истински приятели. Хубаво е човек да има приятели.
Ничи й се усмихна.
— Преди да познавам Ричард, в живота ми нямаше нищо ценно, заради което да си струва да живея.
Ничи затвори двойните врати. Зад нея двуетажните прозорци заблещукаха от светлина. Тя си каза, че винаги щом влезеше в тази стая, навън върлуваше буря.
Блесна светкавица и в стаята стана ослепително светло. Имаше обаче един предмет, който не реагира на докосването дори на такава силна светлина. Той беше като мъртъв.
Ничи разтвори „Книгата на живота“ пред мастиленочерната кутия на Орден, която се намираше в центъра на масата. При всеки опит на светлината да я огрее, черната кутия я поглъщаше до последната искрица. Да гледаш тази кутия бе като да се взираш във вечността.
Ничи направи първото заклинание, като призова мрака да се изправи пред неумолимото черно на
