— Добре. Нямам намерение да напускам тази къща, преди да дойдат да ме отнесат — заяви Фърн.
— Какво ще кажеш аз да те занеса горе?
— Мога и сама да се кача, благодаря.
— Но е много по-забавно, когато аз те нося.
На Фърн не й се наложи да върви.
Джордж преглеждаше сметките си, когато чу вика на Роуз, и се втурна към дневната. Когато стигна до вратата, той видя жена си да стои в средата на стаята, стиснала в двете си ръце някакво писмо.
— Да не е умрял някой? — попита я той.
— Зак се жени — обясни Роуз. — За втори път за същата жена.
— Какво? — Джордж никога не знаеше какво може да очаква от Зак, но това надхвърляше всякакви граници.
— Той се оженил на частна церемония, но сега иска нормална сватба — поясни Роуз. — Иска всички ние да стоим зад него. Иска и децата да присъстват на сватбата.
— Всичките ли?
— Уилям Хенри ще носи пръстените, а момичетата ще бъдат шаферки.
— Близначките са малко големи за това, не мислиш ли?
— Четиринадесет години не са чак толкова много. Ще трябва да телеграфирам на училището, за да уредя да ги изпратят в Сан Франсиско веднага. Добре, че Уилям Хенри все още не е започнал обучението си в Уест Пойнт. Съмнявам се, че щяха да го пуснат. Той може да пътува с Джеф.
— Може да предпочете да дойде сам. Вече е достатъчно голям.
— Приеми го, Джордж. Децата ми никога няма да бъдат достатъчно големи.
Едно осемгодишно момиченце влезе тичешком в стаята.
— Мамо, ти ли пищеше? — попита детето.
— Не пищях. Просто се изненадах на нещо — обясни майка й.
— Пищеше — каза Джордж, наведе се и прегърна и целуна дъщеря си.
— Ще участваш в сватба — каза й Роуз. — Мислиш ли, че това ще ти хареса?
— Чия сватба?
— На чичо ти Зак, ако може да се вярва на писмото му.
— Че коя ще поиска да се омъжи за него?
— Виждаш ли какво си направила! — обърна се Джордж към жена си.
— Една много хубава млада дама — отговори Роуз на дъщеря си. — И никога повече не смей да повтаряш нито дума от онова, което си ме чула да казвам, ако не искаш да бъдеш стъпкана от един милион бикове.
— Татко казва, че вече не отглеждаме бикове. Не давали много месо.
— За мен всички добичета са еднакви — каза Роуз. След това замълча за малко. — Трудно ми е да повярвам, че изминаха деветнадесет години, откакто стъпих за първи път в това ранчо. Все още си спомням как Зак надничаше през вратата през онзи ужасен първи ден. Той беше толкова сладко момченце. Тя се обърна към Джордж. — Спомняш ли си колко беше горд, когато улови с ласо първото си теле?
— Чичо Зак мрази кравите — напомни дъщеря й.
— По онова време не ги мразеше. Направо изгаряше от нетърпение кога ще излезе да язди с братята си. Беше готов на всичко само за да порасне.
— Но ти казваше, че чичо Зак няма да порасне.
Джордж се разсмя доволно.
— Пипна те — каза той.
— Понякога той все още се държи така — отвърна Роуз. — Сега обаче трябва незабавно да тръгнем за Сан Антонио. И двамата имаме нужда от нови дрехи, Фърн казва, че това ще бъде най-голямата сватба в Сан Франсиско тази година. Не мога да си представя как е успяла да убеди Зак да се съгласи на това.
— Поне не съм бременна — каза Лаура, докато наблюдаваше как семейството й си опакова багажа.
— Това означава ли, че можем да си останем у дома? — попита я Хен, докато я целуваше по тила.
— Не, и престани с това. Даваш ужасен пример на момчетата.
— Напротив, давам им много добър пример. Искам те да знаят как точно да се оправят.
— Има някои неща, които не се налага да бъдат упражнявани. Ти ги научи доста бързо.
— Но упражненията са толкова забавни.
Лаура хвана ръцете на съпруга си и ги сложи зад гърба си.
— От теб зависи да накараш Адам и Джорди да разберат, че по време на престоя ни в Сан Франсиско трябва да се държат добре. Ще бъда ужасена, ако се появят на сватбата с ботуши и шпори.
— Все още мисля, че ще бъде по-добре да ги оставим тук.
— Съгласна съм, но Лили иска те да участват в сватбата. Очевидно тя се надява, че така ще затрупа пропастта между Зак и останалите от семейството.
— Няма да стане.
— Е, аз смятам да направя всичко възможно да й помогна — заяви жена му. — Все още вярвам, че някой от онези Блектърн щеше да те убие, ако Зак не се беше появил в онази смешна рокля.
От къщата излезе бавачката, на ръце с малко момиченце. Зад нея вървяха три момчета на шест, пет и две години.
— Сигурна ли си, че няма да имаш нужда от повече помощ? — попита Хен.
— С Хелен ще успеем да се оправим е децата. Ти трябва да се погрижиш за Джорди и Адам.
— Мисля, че твоята работа е по-лесна.
— Знам това. Сигурен ли си, че идеята да им позволиш да яздят е добра?
— Единственият начин да ги накараме да се държат добре по време на едно такова пътуване е, като ги изтощим предварително.
— Кога ще пристегнем там, татко? — Едно четиригодишно момиченце с огненочервена коса гледаше въпросително баща си. — Пътуваме с този влак ужасно дълго.
— Утре — отвърна Монти на дъщеря си.
— Искам да се прибера у дома.
— Но ние току-що тръгнахме.
— Не обичам влаковете.
— Те са много по-удобни от конете — каза майка й. — Влаковете не се уморяват като конете, а и не трябва да бъдат поени и хранени.
— Въпреки това не ги обичам.
— Не говори толкова високо — предупреди я Айрис. — Ще събудиш сестра си.
Монти не можеше да се нагледа на жена си, която държеше двете му дъщери. Все още му се струваше истинско чудо, че тези две енергични момиченца са негови деца, че той бе участвал в създаването на нещо толкова жизнено, толкова красиво. Имаха червената коса на майка си и сините очи на баща си. Те бяха идеални и той ги обичаше толкова много, че понякога беше почти болезнено.
— В хотела на чичо Тайлър ли ще отседнем? — попита Сюзън.
— Да — отговори майка й. — И ти забранявам да тичаш по коридорите.
— Санди и Картър ще бъдат ли там?
— Да. Всичките ти братовчеди ще дойдат.
— Те ще тичат по коридорите.
— Добре. Нека леля ти Фърн да се тревожи за тях. Само гледай да не те пипна да тичаш след тях.
Сюзън обмисли това няколко секунди.
— Не изглежда честно.
— Ти ще бъдеш на сватбата на чичо си Зак. Много е важно да се държиш колкото се може по- добре.
— Хелена ще бъде ли на сватбата? — попита момичето като погледна към едногодишната си сестричка, която спеше в ръцете на Айрис.
