Лей Грийнууд
Лили
ГЛАВА ПЪРВА
Лили Стърлинг се спря, за да се помоли мислено на светеца, който закриляше скитниците и бездомните деца. Тя знаеше, че не влиза в нито една от тези категории, но ако той не се погрижеше за нея през следващите няколко минути, тя никога повече нямаше дори да прошепне името му.
Нищо в деветнадесетгодишния й живот не я беше подготвило за Сан Франсиско и Пасифик Авеню в 6:37 вечерта. Улицата гъмжеше от мъже — всичките забързани, някои запасали револвери, някои пияни, и всичките непознати.
С тях имаше жени, каквито Лили никога не беше срещала. Повечето бяха облечени в яркоцветни дрехи, скроени сякаш за да показват толкова много от телата им, че Лили направо се изчерви. Косите им, изглежда, също бяха боядисани и лицата им приличаха на маски. Те говореха също толкова високо и бяха също толкова пияни, колкото и мъжете. Лили не беше виждала пияна жена никога през живота си и дори не знаеше дали на жените им е позволено да се напиват.
От двете страни на улицата имаше множество сгради от всякакъв вид, които бяха ярко осветени и от които се чуваше музика и шумове, присъщи на нощния живот. Лили никога не беше чувала такава врява, дори и по време на последния летен панаир, на който се бяха събрали две хиляди души.
Тя се втренчи във фасадата на кръчмата „Малкото райско кътче“. Сградата й приличаше повече на вратата към ада. Постройката беше тухлена, но всичко беше в червено и златно, дори и завесите на прозорците.
Лили не можеше да види какво ставаше зад прозорците на кръчмата, но от време на време някой влизаше или излизаше и тогава тя успяваше да хвърли бегъл поглед вътре. Залата беше задимена и цигареният дим беше увиснал под тавана като мъгла над някоя долина рано сутринта. Мирисът на уиски беше толкова силен, че тя имаше чувството, че е пила. Лили усещаше горещината от присъствието на толкова много хора, натъпкани в такова малко пространство, чуваше музиката, гласовете на жените, които пееха и танцуваха, долавяше усмивки и смях, усещаше енергията, която пулсираше толкова осезателно в това място.
Почти всички злини, за които я беше предупреждавал баща й от малка, бяха свързани с това място. Въпреки това тя се чувстваше омагьосана от ярките цветове, усмивките и веселието, от силата на живота. За първи път се срещаше отблизо с греха и изкушението и те не й се струваха чак толкова лоши.
Лили потрепери, въпреки че сега беше юли. Вятърът, който подухваше откъм залива, я смразяваше до мозъка на костите. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, но това не и помогна много. Какво ли щеше да си помисли Зак Рандолф, когато тя влезеше вътре и обявеше, че е дошла да живее при него? Беше я поканил, но Лили беше уверена, че едва ли беше очаквал да приеме поканата му сериозно. Тя отново си пое дълбоко въздух, но сърцето й продължаваше да тупти като копитата на екипаж коне, опитващи се да изпреварят дилижанса по нанадолнището на някой хълм.
Лили оправи автоматично роклята си. Имаше едно хубаво нещо в това, че беше облечена в черно. На черното се открояваха прахът и влакната, но не и саждите, След като беше прекарала една седмица във влака, тя беше цялата в сажди. Лили се надяваше, че поне лицето й беше чисто.
Дръпна воала над лицето си, но той се развяваше твърде много на вятъра и й се наложи да го вдигне отново. Никога на беше ходила на такова ветровито място, каквото беше Сан Франсиско. Дори планинската долина в югозападна Вирджиния, в която се намираше домът й, не беше толкова ветровита. Лили знаеше, че сигурно изглежда мръсна, но нямаше достатъчно пари, за да си наеме стая само за да се приведе в по- приличен вид. Ако Зак не можеше да я подслони — ако не пожелаеше да я подслони — тя щеше да се нуждае от всеки цент, докато си намери работа.
Това беше другата й грижа. Още от раждането на Лили й беше отредена съдбата да стане съпруга на свещеник. Освен че можеше да управлява домакинство, да цитира Библията и да се усмихва успокояващо, тя не можеше да върши нищо друго. От онова, което беше видяла досега, се съмняваше, че усмивката й или знаенето на Библията щяха да се търсят кой знае колко в Сан Франсиско.
Твърде късно беше да мисли за това. Жребият бе хвърлен. Време беше да се изправи срещу Зак.
Краката й обаче отказваха да се помръднат.
Лили си каза, че просто забавя неизбежното. Баща й често й бе казвал, че забавянето просто влошава нещата. Време беше да се изправи лице в лице с проблема си и да се приготви да посрещне резултата от тази среща.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да се върне обратно у дома си, дори ако имаше пари за това, а тя ги нямаше. Баща й щеше да я убие. Просто щеше да й извие врата и да хвърли тялото й по склона на планината.
Лили задърпа нервно воала си. Мислено се видя как изглежда в черно от главата до петите, сякаш беше облечена за погребение. Онези жени в яркоцветните дрехи вътре щяха да си умрат от смях, когато я видеха.
Внезапно взе решение, развърза връзките на бонето и свали шапката и воала от главата си, махна иглите, които придържаха косата й, и ги прибра в чантата си. Разклати глава, за да оправи косата, която толкова грижливо беше скрила под шапката си същата сутрин. Върху раменете, гърба и гърдите й се спусна мантия от руса, почти бяла коса.
Лили усети, че потокът от хора около нея е намалял. Вдигна очи и видя, че е заобиколена от мъже, които я гледаха втренчено.
— Исусе, Мария и Йосифе! — възкликна един мъж, който не можеше да се държи на краката си. — Сигурно ангелите са дошли да ме приберат.
— Никой ангел не е толкова глупав, че да дойде в Сан Франсиско — каза малко по-трезвеният му приятел. — Трябва да е от уискито.
Първият мъж се приближи, протегна ръка и докосна Лили.
— Тя е истинска!
— Това е — каза другарят му. — Повече никакво уиски за теб. Отсега нататък ще се ограничаваме само с опиум.
Ужасена, че беше привлякла вниманието на толкова много хора, Лили оправи косата си, пое си дълбоко дъх, вдигна куфара си и влезе в „Малкото райско кътче“.
Зак усети как ръката на Доди Мичъл стиска по-силно рамото му. Както обикновено, тя стоеше зад стола му. Той стегна предупредително мускулите си. Зак беше комарджия от твърде отдавна, беше изиграл твърде много игри със залози за хиляди долари, беше блъфирал много пъти, когато всъщност не бе имал нищо повече от чифт, за да се остави да бъде издаден от собственото си вълнение. Проклет щеше да бъде, ако оставеше Доди да го издаде.
Той обаче разбираше реакцията й. За първи път в своя двадесет и шест годишен живот той държеше флеш от пики до асо. Независимо какво щяха да хвърлят останалите на масата, той щеше да прибере цялата сума. Не ставаше въпрос за парите или за играта. Ставаше въпрос за ръката и той я беше получил. Нямаше нужда да сменя карти. Ръката му беше идеална. Повечето комарджии играеха цял живот, без да видят такива карти.
Той погледна към останалите мъже на масата. Всички имаха добри ръце. Зак беше сигурен в това.
Боб Уилкирсън смяташе, че изражението му е безизразно, но лявата му вежда беше леко повдигната. Очите на Аса Уайт се плъзгаха по останалите играчи. Ерик Олсен почукваше с ботуш по крака на масата. Хайнрих Байндербекер изобщо не можеше да се владее. Той се беше ухилил като мечка насред поток, пълен с пъстърва. Когато имаше хубава ръка, всички разбираха това.
Само Чет Лий беше толкова непроницаем, колкото беше Зак. Но, от друга страна, Чет винаги вадеше добри ръце. Зак беше сигурен, че той лъже, но никога не бе успял да го хване. Тази вечер обаче това нямаше значение.
Зак се отпусна назад в стола си и наддаването започна. Едва когато залогът стигна двадесет хиляди долара, усети някаква промяна в шума, който го заобикаляше, но не й обърна никакво внимание.
