служби, прехвърлен от Министерството на финансите за Вътрешна сигурност след 11 септември.
Хол пътуваше почти навсякъде с Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Често им се случваше да тръгват в малките часове и се прибираха във Вашингтон приблизително по същото време.
И госпожа Кенсингтън, и госпожа Форбс бяха омъжени и никак не се радваха, когато им се налагаше да потеглят незабавно за Спокейн, Вашингтон, в пет и половина сутринта, без да имат представа кога ще се приберат, за да сготвят нещо на съпрузите си или да си поиграят с внуците.
При повече от трийсет пътувания Хол бе ползвал услугите на десетина жени от административното обслужване, които имаха гръмките титли „главен административен асистент“. Първоначално всяка една от тях бе във възторг, че има възможност да работи със секретаря, но нито една не се задържа дълго.
Неомъжените си имаха гаджета и бяха свикнали с чиновническата работа от осем до пет, от понеделник до петък, след което разчитаха на двата свободни дни, знаеха, че по празниците никой не ги търси и притеснява. Затова пък Хол работеше седем дни в седмицата, освен по Коледа.
Да не говорим, че женското присъствие в самолета създаваше проблеми. Първо, Мат Хол бе съгласен с мнението на шоумена Ед Макмахън, че алкохолът — особено добрият скоч — е даден от Господ като награда за добре свършената работа. Когато по време на полета беше в компанията на жена, означаваше, че трябва да пие сам, а това не му бе никак приятно.
Джоуел Исаксън и Том Макгайър не можеха да му правят компания на чашка, ако ги придружаваше главен административен асистент или някой друг административен служител. И двамата бяха готови да дадат живота си за секретаря като професионално задължение и защото с времето бяха започнали искрено да се възхищават на Хол. Ала от мига, в който местната охрана ги качеше на самолета и излитаха към къщи, чашка — или две — със секретаря безспорно намаляваше бдителността им.
Не можеха да си позволят някоя си госпожица да припне към къщи и да се раздрънка пред гаджето си как секретарят и охраната му посръбват скоч, докато летят над страната и редят политически неправилни и често пъти мръсни вицове.
По времето, когато генерал Алън Нейлър, главнокомандващ на Центъра на обединеното командване, бе капитан във Виетнам, Мат Хол служеше като негов сержант. Двамата запазиха приятелството си, когато Нейлър се издигна в йерархията на армията, а Хол стана първо конгресмен, след това губернатор на Северна Каролина, а накрая секретар на Вътрешна сигурност.
Сега приятелството им бе прераснало и в професионално сътрудничество. Централното командване де факто, ако не и де юре, бе най-важната оперативна щабквартира на Министерството на отбраната. Освен всички многобройни задачи, то контролираше провеждането на специални операции. Президентът бе дал да се разбере много ясно, че каквото и да поиска секретарят на Вътрешна сигурност от Централното командване, то трябва незабавно да му се осигурява, дори по този начин да се нарушаваха установените процедури и разпоредби и свързаната с тях работа. Хол и Нейлър разговаряха поне по веднъж на ден по обезопасена линия — понякога по пет-шест пъти, когато събитията по света го налагаха — и се срещаха винаги когато свободното им време позволяваше.
След една среща, в която трябваше да решат някои служебни проблеми, им остана време да си поприказват, затова двамата седнаха да пийнат на бара в клуба на Военноморските сили във Вашингтон. Хол призна пред Нейлър, че има проблеми, когато му се налага да пътува с жени, и почти на шега попита стария си приятел дали не познава някой млад — неженен офицер, когото да вземе за свой асистент.
— Като изключим, че трябва да ти разнася куфара и да вдига телефона, какви други задължения ще има?
— Няма да е зле, ако може да пише на машина и да се държи прилично на официална вечеря.
— Други изисквания?
— Ти сериозно ли питаш? — учуди се Хол и Нейлър кимна.
— Да не се налива прекалено и да знае кога да си държи устата затворена — добави Хол. — И след като питаш, няма да е зле да говори един или два чужди езика. Най-вече испански.
— Ами ако говори испански като испанец?
— Имаш ли някой предвид?
Нейлър кимна.
— Току-що се върна от Афганистан. Включен е в списъка за подполковник. Чудеха се къде да го назначат.
— Ти откъде познаваш един нищо и никакъв майор?
— Познавам го отдавна. Уест Пойнт. Зелена барета. Умен и находчив.
— И ще ми го дадеш?
Нейлър кимна.
— Защо?
— Да кажем, че си ми симпатичен или защото ми се струва, че ще научи нещо, докато работи за теб. Ако не се получи, можеш да ми го върнеш.
Три дни по-късно майор Карлос Гилермо Кастило от
Освен това остана изненадан от вида му. Не приличаше на латиноамериканец. Беше със сини очи, светла кожа и Хол предположи, че светлокестенявата коса някога е била руса.
Хол също бе спечелил много отличия и мъжът пред него му допадна.
— Майоре, ще ви обидя ли, ако ви наричам Карлос?
— Ни най-малко, господине. Въпреки че предпочитам Чарли, господине.
— Значи ще ти казвам Чарли. И за да не започнат да разпитват кой е военният, който работи за Хол, бих искал да носиш цивилни дрехи. Сако или спортно яке с риза и вратовръзка. Това ще те затрудни ли?
— Не, господине.
Хол едва се бе въздържал да го предупреди; „Да не хукнеш да похарчиш куп пари за дрехи. От тази работа може и нищо да не излезе.“
Вместо това бе попитал:
— Ще се пробваш ли да се настаниш във форт Майер в квартирите за неженения офицерски състав?
— Господине, достатъчно дълго живея от ден за ден и съм се нагледал на армейски квартири. Мислех да си потърся хотел или апартамент.
— Както прецениш — отвърна Хол. — Честно да ти кажа, от тази работа може и да не излезе нищо, затова не бързай да подписваш договор за наем.
— Добре, господине. Значи ще бъде хотел.
— Ако подобно нещо съществува, опитай се да си намериш хотел на прилична цена близо до Белия дом — например хотел „Вашингтон“. През повечето време съм в движение, което означава, че и ти ще пътуваш с мен.
— Разбира се, господине.
Хол се бе изправил и бе подал ръка.
— Добре дошъл в екипа, Чарли. Препоръча те генерал Нейлър, а след като сам имах възможност да те преценя, мисля, че съвместната ни работа ще бъде чудесна. Настани се — не е нужно да бързаш, трябва да се устроиш добре — и щом си готов, те чакам на работа.
— Добре, господине. Благодаря ви, господине.
Когато на следващата сутрин Хол влезе в кабинета си, Кастило го чакаше. Беше облечен в сив костюм, черни лъснати обувки, колосана бяла риза и вратовръзка на червено райе, които, доколкото Хол можеше да прецени, бяха купени от „Сиърс“.
„Господи, прилича на истински бюрократ — помисли си Хол, ала след това бързо промени мнението си. — Нищо подобно. По-скоро можеш да го вземеш за успешен адвокат или лобист в Капитолия.“
