грижливо подредени от бащата и сина Кайоа, съответствие с това, което бе открил в болницата.
Накрая откри регистрите на местата в библиотеката. Разтвори папката си и извади досиетата на новородените. Изчисли след колко години децата са станали студенти, после потърси имената им в списъка на заеманите места.
Намери ги в плана на кабинките — вписани във всяко квадратче. Не можеше и да се мечтае за по- логична, по-стройна система, по-съответстваща на конспирацията, за която подозираше. Всяко от децата от фишовете винаги бе поставяно — двайсет години по-късно, вече като студент — на едно и също място. С дни, седмици и години в една и съща кабинка, но винаги срещу един и същ студент от другия пол.
Сега Ниманс знаеше, че е прав.
С разтреперани ръце изключи компютъра. Все така седнал зад бюрото на Кайоа се свърза по клетъчния си телефон с нощния пазач на кметството в Гернон. С голяма мъка успя да го убеди да слезе в архива и да донесе от там регистъра на браковете, сключени в града.
Когато пазачът най-сетне се върна на телефона с регистъра, Ниманс започна да му диктува имената. Искаше да знае дали те принадлежат на хора, които са се оженили помежду си. В седемдесет процента от случаите бе точно така.
Ниманс прекоси двора на университета и влезе в административната сграда. Качи се на последния етаж и се отправи към кабинета на ректора. Премина през секретарската стая и свали от стените снимките на младите медалисти. Отвори вратата на ректора, без да чука.
— Какво…
Като видя комисаря, ректорът веднага се успокои.
— Надявам се, че имате нещо ново. Тук всички сме…
Полицаят постави снимките на бюрото, после извади фишовете от папката си. Луис се размърда на стола си.
— Какво наистина…
— Почакайте.
Ниманс разположи фишовете и снимките пред очите му и попита:
— Сравнете тези фишове с имената на шампионите. За същите ли семейства става дума?
— Моля?
— Мъжете и жените от тези фишове са се оженили един за друг. Мисля, че принадлежат към прословутото университетско братство. Трябва да са преподаватели, учени, интелектуалци… Погледнете имената и ми кажете дали наистина това са родителите или бабите и дядовците на поколението от гении, които печелят всички спортни състезания…
Луис сложи очилата си и сведе поглед.
— Ами да, повечето имена са ми познати…
— Потвърждавате ли, че децата на тези двойки притежават изключителни способности — и умствени, и физически?
— Но… да, точно така. Това младо поколение е направо блестящо. Повярвайте ми, те ще изпълнят обещанията си. Впрочем и в предишното поколение вече имаше такива представители. Новото ще затвърди престижа на университета и…
Ниманс прекъсна ректора и прибра фишовете и снимките в папката си. После глухо изрече:
— Радвайте се тогава. Защото тези имена наистина ще допринесат за славата на университета ви.
По лицето на ректора се бе изписал ужас. Той прошепна:
— Но какво ви е? Вие кървите…
Ниманс сведе поглед и видя черна локва върху бюрото. Раната му се бе отворила. Залитна и не успя да отговори на въпроса. След миг се свлече на колене, с лице върху бюрото.
56
Светлина. Шум. Топлина.
Пиер Ниманс не разбра веднага къде се намира. После видя лице с лекарска шапка. Бяла престилка. Неон. Болница. Колко време бе останал в безсъзнание? Чу глас:
— Започнете преливането. Инжектирайте диприван, двайсет кубика.
Ниманс разбра и се опита да се изправи. Сграбчи китката на лекаря и изрече:
— Не искам упойка!
Докторът поразено го изгледа.
— Не искате упойка! Но човече, трябва да ви зашия. Сцепен сте на две.
Ниманс намери сили да прошепне:
— Местна… Местна упойка.
Човекът въздъхна, после се обърна към анестезиолога.
— Добре. Направете му ксилокаин. В максимална доза. Четирийсет кубика.
Ниманс се отпусна. Затвори очи. Докато лекарят и сестрите се суетяха около слепоочието му, мислите му губеха яснотата си. Сърцето му забавяше ударите си, главата вече не го мъчеше.
Тайната… Тайната на Кайоа и Сертис… Дори това ставаше неясно, странно, далечно… Лицето на Фани… Мускулестото й и нежно тяло… Фани…
— Стоп!
Заповедта наруши тишината в операционната. Всички спряха.
Ниманс отвори очи и видя дявол с плитки, който размахваше под носа на лекаря трицветната си карта. Карим Абдуф.
— Не го докосвайте — нареди Карим.
Лекарят сви рамене.
— Все трябва да срежа конците.
— Как е той?
— Състоянието му е стабилно. Загубил е много кръв, но му преляхме достатъчно. Зашихме раната. Операцията още не е напълно завършена, но…
— Давали ли сте му нещо?
— Нещо?
— За приспиване.
— Само местна упойка и…
— Донесете амфетамини. Възбудителни. Трябва да го събудя. Въпросът е на живот и смърт.
Лекарят извади от едно плитко чекмедже няколко малки хапчета.
— Ето. Това ще го държи буден около половин час, но после…
— Сега се омитайте. Всички! Искам да говоря с комисаря.
Лекарят и сестрите неохотно излязоха.
Карим откачи системата от ръката на Ниманс и му подаде сакото. В другата си ръка държеше хапчетата. Усмихна се.
— Амфетамините ви господин комисар. От един път не се свиква.
Ниманс сграбчи кожения ръкав на Карим и прошепна:
— Карим… Аз… разкрих заговора им.
— Заговора?
— Заговора на Сертис, Кайоа и Шернсе. Заговора на пурпурните реки.
— КАКВО!
— Те… те разменят бебетата.
XII
57
Осем часът сутринта. Карим Абдуф и Пиер Ниманс стояха под огромен бор, единият подпрян на своето
