Бързо я скри под няколко клона, после намери място близо до лопатата, където да се свре и да изчака. След полунощ, когато беше сигурен, че никой няма да го безпокои, размести изсъхналите клони и изкопа дупка, в която да скрие трупа. Направи я достатъчно дълбока, така че да побере сгънатото на две тяло. Докато го влачеше към дупката, двете й обувки и единият чорап се изхлузиха, но той ги вдигна и ги хвърли в ямата. Натъпка трупа вътре, засипа го с пръст, после я отъпка и струпа отгоре изсъхнали клони и храсти.
След като прикри следите от стъпките си доколкото можеше, застана встрани от алеята, за да огледа свършеното. С облекчение откри, че дъждът вече е отмил кръвта от пътеката.
Когато се качи в джипа, отново започна да трепери. Едва успя да пъхне ключа, за да запали колата, толкова потресен бе от случилото се. Докато стигна до дома си, усещането за спокойствие се бе просмукало в тялото му и той се чувстваше точно като след секс. Задоволен, отпуснат, спокоен.
Малко се изненада, че не изпитва никаква вина. Наистина не изпитваше никаква вина. Но и защо всъщност да изпитва? Жената го бе заблудила и само поради тази причина заслужаваше да умре.
Двама други бегачи бяха минали, докато той чакаше да зарови тялото, и двамата бяха мъже и сигурно не бяха забелязали следите от кръв, които дъждът още не бе измил напълно. Да, беше поел доста голям риск тази вечер.
Изключи фаровете на колата още преди да завие към къщата, за да не го види любопитната съседка. Преди няколко седмици беше махнал крушката до вратата на гаража. Приближи се към дома си съвсем бавно. Жената беше там, стоеше до прозореца в кухнята си и се взираше навън. Вечно проверяваше какво правят съседите й.
Изчезна точно когато вратата на гаража взе да се отваря. Казваше се Каролин и започваше да става повече от досадна. Много лошо, че не живееше сама, грижеше се за майка си. Човек би си помислил, че старицата ще я ангажира достатъчно, но това очевидно не ставаше. Каролин постоянно си вреше носа в чуждите работи и все питаше кога може да се отбие да види Нина. Ако продължаваше с това, той трябваше да направи нещо по въпроса.
След като паркира в гаража, той издърпа една дървена кутия от рафта на стената и сложи кървавия чук на дъното й. После изпразни джобовете си. Лютивия спрей и шофьорската книжка, която импулсивно беше взел от жената, също пъхна в кутията. Скри кутията и куфарчето си в един ъгъл. След това се съблече и натъпка калните си дрехи и обувки в един чувал за боклук.
Трябваше да бъде съвсем тих. Не искаше да събуди Нина, така че реши да спи в стаята за гости. Прекоси тихо къщата и се качи по стълбите. Когато се видя в огледалото на банята, ахна и потрепери от ужас. Какво му бе направила онази жена? Лицето му изглеждаше съсухрено и бледо като на мъртвец. Бързо пусна водата и внимателно отми кръвта. Ноктите й бяха оставили дълги раздрани ивици по бузите му. Имаше дори една алена следа на врата му. Той отново й се ядоса, влезе под душа и замижа под струята.
Мили боже, ами ако някой го беше видял, докато шофираше към къщи? Колко пъти му се беше случвало да стои на някой светофар и да се оглежда наляво и надясно. Може би някой шофьор вече се бе обадил в полицията и им беше дал регистрационния номер на колата му.
Започна да блъска глава в плочките на стената: „Ще ме хванат, ще ме хванат, какво ще правя? О, боже, какво ще стане с Нина? Кой ще се погрижи за нея? Ще бъде ли принудена да види как ме отвеждат с белезници?“ Унижението бе твърде непоносимо, за да мисли за него, така че той направи това, което се бе научил да прави, докато Нина бе в критично състояние в болницата. Принуди се да блокира образа, докато той не изчезна.
Не излезе от къщи през целия уикенд, седя залепен за телевизора, очаквайки в новините да съобщят за убийството. Ала колкото повече напредваше времето, толкова той ставаше странно безразличен, защото жената не бе открита. Във вторник вече се смяташе за късметлия и го изпълни самоувереност.
„Не е лошо — каза си, — никак не е лошо като за генерална репетиция!“
Дори бе измислил идеалното извинение за издраното си лице. От дъжда земята бе станала хлъзгава и бил паднал в някакви бодливи храсти.
Шефът му, който бе голям педант, го извика в кабинета си в сряда в четири часа и му каза, че всички са забелязали колко усърдно работи той и колко весел е бил през изминалите три дни. Някой от колегите споменал, че дори го чул да разказва виц. Шефът се надяваше да продължи да се труди с това ведро, оптимистично, чудесно настроение.
Тъкмо излизаше от кабинета му, когато той го попита какво е причинило тази трансформация. „Пролетта“, отвърна му. Не обръщал внимание на лошото време и се захванал да промени напълно вида на задния си двор. Това му било много приятно, макар че не бил започнал още със саденето. Сега земята била топла и изкоренявал всичко — махал старото, за да направи място за новото.
— Внимавай много, когато изкореняваш храстите — предупреди го шефът. — Не искам пак да се издереш. Имаш късмет, че раните не са се инфектирали.
Със сигурност не желаеше повече драскотини. И определено беше късметлия.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Седмицата мина като в мъгла. В петък Регън бе в много по-добро настроение. Беше наваксала с бумащината и сега можеше да се отдаде на това, което най-много обичаше в работата си.
Дори срещата със секретарката на Ейдън не бе повлияла на настроението й. Регън бързаше по коридора към офиса си, когато Емили Милън я извика. Обърна се и я изчака. Жената беше десет, ако не и петнайсет сантиметра по-висока от нея, а се извисяваше и допълнително заради високите си токове. Русата й коса бе подстригана късо с щръкнали кичури, които очертаваха впечатляващите черти на лицето й. Всичко у Емили беше модерно — от късата й тясна пола до дръзките, ярки бижута.
Регън не харесваше Емили, но се стараеше да не позволи на личните си чувства да попречат на работата. Поради някаква причина Емили също никак не я харесваше. През изминалите два-три месеца неприязънта й се засилваше и тя ставаше открито враждебна.
— Ейдън пожела да поема събранието, което ти трябваше да проведеш тази сутрин. Предполагам, че е искал да бъде сигурен, че всичко ще протече гладко.
Това бе обида, дори не завоалирана. Регън трябваше да си напомни защо се примирява с тази жена. Колкото и да й бе неприятна, тя облекчаваше натовареността на Ейдън и всичко останало нямаше значение.
— Добре — съгласи се тя.
— Ще ми трябват бележките, които Ейдън ти е изпратил по имейла. Разпечатай ги и накарай асистента си да ми ги донесе.
Никакви моля или благодаря. Просто се обърна и се отдалечи. Регън си пое дъх и реши, че няма да позволи на Емили да й развали сутринта. „Мисли си за нещо хубаво!“ — каза си тя. Отне й минута, докато се сети, че не се налага сама да работи с Емили. Това определено беше хубаво.
През повечето време Регън вярваше, че има работа мечта, защото тя се състоеше в раздаване на пари. Баба й Хамилтън бе започнала филантропската програма, но когато получи удар преди няколко години, Регън, която вече бе подготвена да я замести на този пост, пое нещата без проблеми. Това още не бе многомилионната фондация, за която Регън си мечтаеше, но имаше успех и осигуряваше пари и материали на много закъсали училища и общински центрове. Сега просто трябваше да убеди братята си да увеличат бюджета й. А това не беше лесна задача, особено с Ейдън, който се интересуваше единствено от разширяване на хотелската верига.
„Хамилтън“ в Чикаго бе само един от проектите на Ейдън, но той го използваше като модел за другите начинания. Основният приоритет бе обслужването на клиентите и поради вниманието на персонала към детайлите хотелът бе спечелил всяка възможна престижна награда още от годината на откриването си. Функционирането на всички хотели бе съвсем гладко благодарение на Ейдън, който се стараеше да назначава само хора, които споделят всеотдайността му.
Хенри Портман чакаше Регън, когато тя влезе в кабинета си. Младият й асистент работеше на половин ден, защото през останалото време учеше в колежа. Този афроамериканец имаше тяло на спортист, сърце на лъв и мозък на Бил Гейтс.
— Драконът те търси — каза той вместо поздрав.
