какво правя, а аз му казах, че не е негова работа. Той си разтвори палтото и ми показа значката си и в следващия момент ме блъснаха в някаква кола и ме обвиниха в скитничество.
— Все пак сигурно сте правила нещо — каза Мейсън.
— Нищо не правех.
Мейсън каза:
— Според документите вие сте била на улицата без никакви средства и сте се предлагала. Офицерът, който ви е арестувал, казва, че сте му обяснила, че просто се разхождате.
— Е, не исках да му кажа къде съм отседнала, за да не създава неприятности. Не беше негова работа. Той пожела да знае какво правех и аз му казах, че се разхождам. Той ме попита къде бях отседнала и аз му казах, че не бях отседнала никъде, след това попита колко пари имам и аз му казах, че това не е негова работа. След това той каза, че съм правела нещо — нещо, което не правех!
Мейсън каза:
— Добре, аз платих гаранция в размер от двеста долара и подадох жалба. Мисля, че те няма да направят нищо повече. Ако сте била регистрирана в хотел „Рокауей“ и имате лични принадлежности в стаята си, мисля, че с това ще приключи целия инцидент.
— Бях регистрирана там. Мога да го докажа.
Мейсън каза:
— Добре. Излизате под гаранция. Ще се видим отвън.
Той направи знак на полицая, че разговорът беше приключил.
Хари Бенд, дежурният офицер, който я беше арестувал и който губеше от съня си, за да свидетелства за четири или пет ареста, които беше направил предната нощ, погледна уморено Мейсън.
— По дяволите, не знам — каза той раздразнено. — Дамата вървеше нагоре-надолу по улицата и не приличаше на професионалистка, но… по дяволите, страхувах се, че ще си навлече неприятности и ще завърши на някой празен паркинг с чорапогащник около врата. Тя ме погледна многозначително. Може и да не е било точно покана, но все пак си беше многозначително. Попитах я какво прави и тя ми каза, че не прави нищо. Попитах я къде е отседнала и тя каза, че не е отседнала никъде. Нямаше пари. Нямаше приятели. Просто се разхождаше. Нямаше причина да я арестувам, но нямаше какво друго да направя.
— Предлагаше ли се? — попита Мейсън.
— Оглеждаше ги. Не я видях да подканва някого. Започнах да я разпитвам най-вече, защото изглеждаше не на място. От отговорите й разбрах, че беше хубавичко хлапе, което е имало неприятности и е решило да поеме това, което според него беше лесния път. Страхувах се да не завърши като труп.
— Е — каза Мейсън, — тя ми каза, че е имала стая в хотел „Рокауей“, че току-що се е била регистрирала, че е излязла, за да се поразходи.
— Защо, по дяволите, не го каза на мен? Щях да я предупредя и с това щеше да приключи всичко.
— Тя е мислела, че сте я обиждал, каза, че сте разговарял не както трябва с нея.
— И затова прекара цяла нощ в затвора — каза Бенд. — Пфу! Не ми се вярва. Хващам се на бас за пет долара, че никога не се е приближавала до хотел „Рокауей“. Ако се е приближавала, то е била там за малко, за да създава неприятности. И все пак, „Рокауей“ е прилично място. Нищо не разбирам.
Мейсън каза:
— Мислех си дали няма да дойдете там с нас.
— Защо да идвам? Аз си имам работа. Нека тя сама да обясни на съдията.
Мейсън каза учтиво:
— Ако тя наистина е благоприлична млада дама, която е имала стая в хотел и си е гледала работата и вие сте я арестувал под предлог, че скита, може би ще бъде по-добре ако работата не стигне до съд. В края на краищата тя е привлекателно момиче и има приятели.
— Приятели?
— Да.
— Друг път!
Мейсън каза:
— Аз съм тук.
Бенд изведнъж го погледна с недоумение и респект.
— Така е, по дяволите! — каза той с внезапно недоверие в гласа си. — Как така високоплатен адвокат като теб се забърква в случай като този?
Мейсън сви рамене.
Бенд тихичко подсвирна и след малко каза:
— Кога искате да дойде?
— Тя излиза под гаранция — каза Мейсън. — Трябва да дойде всеки момент. Помислих, че ако проверим заедно доказателствата ще можете да потвърдите това, което може да открием.
— Ще проверя, разбира се — каза Бенд навъсено. — С другите задържани приключихме. Всички се признаха за виновни. Ще хвърля поглед на това, господин Пери Мейсън. И колкото повече си мисля, толкова по-смешно ми изглежда всичко това.
— Хайде — каза Мейсън, — да тръгваме.
Те взеха Вероника Дейл от стаята за освобождаване от затвора. Тя тъкмо подписваше разписка за плика с вещите си, когато влязоха Мейсън и полицая. Тя вдигна поглед, усмихна се на Мейсън, видя цивилния полицай, погледна го за момент безизразно и каза:
— Здравейте.
— Здравейте — каза Бенд и прибави безизразно, — как се чувствате тази сутрин?
— Чудесно.
Бенд рече:
— Господин Мейсън ми каза, че сте имала стая в хотел „Рокауей“.
— Имам стая там.
— Защо не ми казахте това?
— Не беше ваша работа. Не ми хареса поведението ви.
— Щяхте да си спестите доста неприятности.
— Не ме е грижа, не ми харесва вашето поведение.
— Е, създадохте си доста неудобства, за да покажете, че не ви харесва моя подход.
Тя каза:
— Беше въпрос на принцип. Опитвам се да харесвам хората. Не можах да ви харесам, защото вие не уважавате жените.
Преди Бенд да може да се съвземе от това, Мейсън се включи:
— Хайде, Вероника. Сега ще се повозим с господин Бенд. Хайде да не го обиждаме и да не се опитваме да се скараме с него. В края на краищата той просто си върши работата.
— Не ми харесва неговата работа.
— И на мен не ми харесва — каза Бенд горчиво и след това прибави, — „уважение към жените“! Ако можехте да видите това, което аз виждам, сестро… По дяволите!
— Хайде — каза Мейсън. — Колата ми е отвън. Ще ви заведем до хотела.
— Защо?
— Искам господин Бенд да види, че сте регистрирана там и да види, че вашата стая действително е била наета.
— Добре — каза тя.
Те излязоха от затвора.
— Имаш ли кола тук? — Бенд попита Мейсън.
— Не. Дойдох с такси.
— Добре. Ще отидем с полицейска кола. Как се чувстваш, сестро?
— Добре.
— Наспа ли се?
— Разбира се.
— Всичко наред ли е?
— Да.
