— Не се засягай лично.
— Просто не ми харесвате, това е всичко. Не храня лични чувства.
Бенд я погледна любопитно.
— Не мога да те разбера. На колко си години?
— Само на осемнадесет.
— Личи ти!
Тя нищо не отвърна. Мейсън каза:
— Хайде, Бенд, да тръгваме.
Хари Бенд закара колата до хотел „Рокауей“, заби я гневно в бордюра, излезе от вратата и се напъха във въртящата се врата на хотела. Мейсън, който почти не обръщаше внимание на клиентката си беше непосредствено зад полицая. Вероника Дейл вървеше отзад, Бенд се запъти към рецепцията.
— Регистрирали ли сте тук Вероника Дейл?
Администраторът го погледна боязливо.
— Защо? Случило ли се е нещо?
— Регистрирана ли е тук Вероника Дейл?
Администраторът погледна регистъра и отговори:
— Да.
— Кой номер?
— 309.
Бенд изви палец зад рамото си към Вероника Дейл.
— Това ли е тя?
— Не знам — каза администратора. — Дойдох на смяна в седем часа тази сутрин. Стаята беше наета след шест часа снощи. Аз свършвам работа преди това.
— Т.е. не знаете дали това е дамата или не?
— Не.
Бенд измъкна една от адресните карти от кожената папка, обърна я с гърба нагоре, издърпа химикалка от папката и го подаде на младата жена:
— Напиши си името — каза той.
Тя написа „Вероника Дейл“ с твърд, женствен почерк.
Бенд върна химикалката на мястото му и каза на администратора:
— Добре, дай да видим регистрацията й.
Администраторът извади оригиналната регистрационна карта. Тримата мъже се наведоха над подписите и започнаха да ги сравняват.
— Няма съмнение, че са еднакви — каза Мейсън. Бенд каза:
— Я погледни тази карта, приятел. Тук няма адрес. Написано е само „временен“. Защо? Позволявате ли на хората да се регистрират така и да получават стаи?
Администраторът каза:
— Момент, моля. На ръба на тази карта има знак. Той погледна знака изписан с молив, след това погледна тетрадката със съобщения и каза:
— Тази стая е била резервирана от господин Путнам, управителя на хотела. Той се е обадил по телефона стаята да бъде резервирана за Вероника Дейл и казал, че ако няма багаж всичко е наред, и че стаята трябва да бъде резервирана за нея и…
— Кога е направено това обаждане? — попита Бенд.
— В около девет и тридесет. Около петнадесет минути преди да се регистрира госпожица Дейл.
— Достатъчно стаи ли имате, за да ги раздавате така? — попита Бенд подозрително.
— Когато управителят нареди — му отвърна администратора. — Винаги имаме няколко резерви за спешни случаи. Това беше една от тези стаи. Официално бяхме пълни.
Бенд се обърна към Вероника Дейл:
— Познавате ли този човек Путнам? — попита той. Тя поклати глава.
Бенд каза уморено на администратора:
— Дайте ми ключ. Ще се качим горе.
Администраторът се протегна към кутията и им подаде ключа за стая 309.
Вероника Дейл отиде до асансьорите с тях така спокойно и естествено, като че ли те бяха доверени приятели на семейството. Хари Бенд каза рязко етажа на асансьорния оператор и клетката се стрелна нагоре.
Бенд спря в коридора пред асансьора. Очите му шареха.
— Откъде се минава? — попита той Вероника Дейл.
— Наляво — каза тя без колебание.
Те тръгнаха по коридора вляво. Към края на коридора стигнаха до стая 309. Бенд вкара ключа и отвори вратата.
Стаята беше чиста, леглото непокътнато. Малка дамска чанта стоеше на поставката за багаж, явно в положението, в което я беше оставило пиколото.
Бенд тръгна бавно към нея, откопча катарамите на чантата, отвори я и погледна бедното съдържание, състоящо се от дамско облекло.
— Тези неща твои ли са?
— Да.
— Имаш ли шофьорска книжка?
— Не. Не мога да шофирам.
— Номер на социална осигуровка?
— Не.
— Някакви документи?
— Имам няколко карти.
— Какво ще правите — попита ядосано Мейсън, — наново ли ще я арестувате?
— Иска ми се — каза Бенд. — Има нещо нередно тук.
— Убягва ми от погледа — съобщи Мейсън с негодувание. — Тази млада жена има стая в местен хотел. Има багаж. Излиза на улицата, за да потърси място, където да хапне и докато търси подходящ ресторант вие се нахвърляте отгоре й, нагрубявате я, обвинявате я в проституиране. Естествено е чувствата й към вас да не са особено приятелски и…
— Спестете си го за пред съда! — каза Бенд. — По дяволите всичко това.
— Отхвърляне на обвинението ли ще предложите?
— Вие ще ни съдите ли за безпричинен арест?
— Не, при създалата се ситуация. Не искаш да го съдиш, нали, Вероника?
— Разбира се, че не. Беше въпрос на принцип, това е всичко.
Бенд помисли за момент, след това каза:
— Струва ми се, че ще отхвърля обвинението.
— Добре — каза Мейсън. — Ще ви се доверя. Няма да направя нищо повече. След като бъде отхвърлено обвинението могат да ми изпратят гаранцията от двеста долара по пощата.
Бенд го изгледа подозрително за момент, след което каза:
— Предполагам, че някой ви плаща петстотиндоларовата такса.
Мейсън се усмихна и не каза нищо. Бенд изсумтя, обърна се на пета и се върна обратно по коридора.
Момичето отиде до отворената пътна чанта, затвори я и каза:
— Тези полицаи не дават никаква самостоятелност на едно момиче. Защо не затворите вратата?
— Разбира се, че няма да го направя — каза Мейсън, — а ти не би трябвало да искаш това. Внимавай оттук нататък. Винаги, когато има мъж в стаята ти, дръж вратата отворена.
— Защо?
— Правило на заведението.
— Какво значение има?
— Голямо.
