— Ами по-специално искам да му продам някакви осемдесет акра пасище за около сто хиляди долара.
— Какви ги приказваш, Пери?!
— Докато извършваше тези издирвания, Пол, не ти ли замириса нещо?
— Това пък какво е?
— Аз мога да го усетя даже тук — задуши Мейсън из въздуха.
— Какво?
— Петрол.
Дрейк подсвирна.
— По колко плащат за земята? — запита Мейсън.
— Не повече, отколкото струва. Разбери, Пери, сега е събота по обяд. Работил съм върху възложените задачи повече от двадесет и четири часа. Дори с големия брой хора, които успях да поставя на крак, трябваше да прехвърлим доста неща. При състоянието, в което са сега нещата, не можеш…
— Зная — прекъсна го Мейсън, — аз също се боря с времето. Когато докопат тази земя, както са намислили, те вече не ще бъдат така срамежливи. Докато не са още обсебили всичко, всеки може да предяви своите претенции. И ето, аз предявявам претенция за сметка на една жена, на име Адълейд Кингман, която лежи в болница със счупен крак и с мисълта, че си няма нищо и никого на този свят.
— Е добре, можеш да се заловиш с Милфийлд или Ван Нийз…
— Не са ми нужни те. Необходим ми е този човек, който стои зад цялата работа, мистериозният господин Някой, който вчера в 10:00 влезе в бюрото си, разбра, че някой си Биклър бе записал номера на един от неговите камиони, и при този факт изпадна в такъв ужас, че позвъни на адвокатите си незабавно да уредят всичко с Биклър, независимо колко ще му струва то. Само с него мога да договарям аз.
— Не можеш ли да научиш нещо повече по номера на този камион?
— Никакъв шанс! — засмя се Мейсън. — Наистина бележникът и моливът бяха върнати на Биклър. Листата на бележника са прикрепени със спирала. Листът, където е бил записан номерът, е изчезнал. Това е едно от тези неща, които не можеш да докажеш. Много добре. Те действуват бързо, значи аз трябва да действувам още по-бързо.
— Е, Пери, това е всичко, което успях да разбера досега. Моите хора са още по местата си, но следите водят само до Милфийлд и Ван Нийз, а всъщност не сме се срещнали с нито един от тях.
Мейсън погледна часовника си и забарабани с пръсти.
— Цената, която плащат за земята, е като за пасище, а?
— Това е, което се регистрира в документите, но е явно, че тези, които не се съгласяват да продават така лесно, получават добавъчно в брой, което не се вписва никъде. То не може да се докаже, знаеш как става това. Имай сърце, Пери, дай ми да си отдъхна до понеделник следобед и тогава ще ти представя подробно всичко…
— В понеделник следобед ще е твърде късно. Имам намерение да посетя Дафни Милфийлд. Какво разбраха твоите момчета за нея?
— Нищо особено. Само, че е жена на Фред Милфийлд и че обитава апартамент на Уест Нерлайн Авеню.
Мейсън кимна към секретарката си.
— Навъртай се тук, Дела, през следващия половин час. Изглежда че тичам да гоня вятъра, но все пак може да имам известни шансове.
III
Сградата на Уест Нерлайн Авеню беше блок от наемни апартаменти, но от малко по-висока класа. Явно бе направен опит за внушаване на известен респект. Портиерът в хола се стараеше всячески да създаде впечатление, че обслужването от самия него и на телефонната връзка между входа и апартаментите се дължи само на недостига на работна ръка.
— Мистър Фред Милфийлд? — повтори той след Мейсън. — А вашето име, моля?
— Мейсън.
— Очаква ли ви той, мистър Мейсън?
— Не.
— Един момент, моля! Толкова много грижи имаме да намерим момиче за телефона и сега се мъчим сами. Минутка само, моля!
Той отиде до телефонния разпределител, установи връзка с посочения апартамент и заговори в звукоизолирания бокс, така че Мейсън не чуваше нищо. След малко се обърна към адвоката.
— Мистър Милфийлд отсъствува. Не ще бъде у дома си по-рано от късно тази вечер?
— Мисис Милфийлд не е ли в къщи?
Човекът още веднъж се обърна към телефона, а след малко и към Мейсън.
— Тя не може да се досети кой сте вие.
— Кажете й, че искам да разговаряме по работата с каракулските овце.
Човекът се колебаеше, озадачен, но предаде съобщението и после отговори:
— Ще ви приеме. Апартамент 14-В. Вървете право горе. Негърът в синя ливрея, обшита с галони, се справяше с асансьора доста несигурно, което показваше, че е новак. Отначало асансьорът спря повече от три инча под пода, а после, в стремежа си да го коригира, момчето го изпрати пет инча по-нагоре, след това отново надолу, но в положение, още по-неудобно от първоначалното, и накрая, когато го нагласи два инча под пода, отвори вратата и се ухили.
— Внимавайте с прага, господине!
— На теб сигурно ти липсва нещо — измърмори Мейсън и се запъти по коридора, докато обърканият младеж разсъждаваше върху забележката.
Адвокатът натисна звънеца на апартамент 14-В и след няколко секунди вратата отвори жена на възраст около тридесет години. Личеше, че е била грижлива по отношение на фигурата си, имаше привлекателна външност и лицето й изразяваше значителен житейски опит, но очите й бяха издайнически подпухнали.
— Искал сте да ме видите във връзка с каракулските кожи? — попита тя, като не се поместваше от входа.
— Да.
— Можете ли да ми кажете за какво се касае? В момента мъжът ми не е тук…
Мейсън заоглежда коридора в двете посоки.
— Ще сляза с вас до хола — продължи с хладен тон тя, а после се поколеба, видимо обмисляща нещо, което я накара да промени решението си. — О, може би ще е по-добре да влезете.
Мейсън я последва в добре уредения апартамент. За миг тя се обърна, така че слънчевите лъчи от южния прозорец паднаха върху лицето й, и Мейсън разбра, че особената подпухналост на очите й се дължеше на факта, че бе плакала. Отокът на клепачите й говореше безпогрешно за това. То не бе внезапен кратък изблик на сълзи по повод на нещо дребно, както често се случва при жените, но продължителен, изтощителен пристъп на плач. Схванала изведнъж изучаващия поглед на адвоката, тя мигновено се обърна с гръб към светлината и посочи на посетителя креслото пред себе си.
— Не бихте ли седнал, моля!
Мейсън седна с лице срещу светлината, извади визитна картичка и я подаде.
— Аз съм адвокат.
— О, чувала съм за вас — възкликна тя, като погледна картичката. — Мислех, че се занимавате само с наказателни дела, по-специално с убийства.
— Всякакъв вид дела. На обща практика съм.
— И мога ли да попитам, какъв е интересът ви към каракулските овце?
— Имам клиент, който предявява искания за парите си.
— Нима, всички клиенти не предявяват искания за пари? — усмихна се тя.
— Да, повечето от тях. Тази моя клиентка действително се нуждае страшно много от парите си и аз възнамерявам да й ги доставя.
— Това е много мило от ваша страна, но засяга ли то моя съпруг?
