— Това не е доказано от никого — безмилостно изрече Дешлен. — Последните археологични разкопки доказаха, че пшенично зърно, взето от гробницата на фараона, е покарало добре, макар че е било там стотици години. Животът е по-издържлив и по-жилав, отколкото мислим.
— Имайте предвид — продължи той, — че трупът на Сахура е бил балсамиран и погребан в каменен ковчег, в песъчлива почва, в гореща, лишена от подпочвени води страна. Не вярвам в тялото на фараона да не се е запазила нито една спяща хилядолетия жива клетка. За експеримента на мен ми е нужна кост от трупа на фараона, само една кост…
IV
— Когато през есента на четиридесет и първа година дойдох в музея Гиме — продължи непознатият, — там беше мрачно и пусто. Беше дъждовна есенна вечер и тишината на залите се нарушаваше от стъпките на редки посетители. Улучих подходящ момент, скрих се зад една от египетските статуи и изчаках, докато всички си излязат и портиерът заключи входа за залата. През нощта лесно отворих стъклената витрина, където се съхраняваше мумията, и с помощта на нож и малка пила отрязах парче от гръбнака. Сутринта още щом отвориха вратата на музея, незабелязано излязох на улицата.
Нали знаете, че сутрин хората мислят съвсем другояче, отколкото през нощта. Често важни и величави мисли, възникнали нощем, на сутринта ни се струват смешни и несъществени. Така приблизително беше и с мен, когато крачех по улиците на Париж с гръбначния прешлен на фараона в джоба. На редките минувачи им правеше впечатление усмихнатата ми физиономия, но те не подозираха, че причина за това беше намиращият се в джоба ми египетски фараон, който с богатствата си трябваше да помогне на френското съпротивление! Има ли нещо по-налудничаво! Крачех по улица „Паради“, обзет от ирония и сарказъм по отношение на автора на тази налудничава идея, професор Дешлен. Колкото убедителни ми се струваха доводите на Дешлен, когато го слушах, толкова безразсъдни ми се виждаха сега, след като със собствените си ръце почувствувах от какво възнамеряваме да възстановим древния египтянин.
В кабинета на Дешлен ме очакваха всички. Ирен се хвърли на врата ми с просълзени очи. Тя цяла нощ се тревожела, страхувала се да не ми се случи нещо.
Извадих торбичката с останки от мумията и седнах.
— Ето вашия подарък на Франция, професоре! Надявам се материалът тук да стигне не за един, а за десет фараона.
Без да обръща внимание на думите ми, Дешлен изсипа съдържанието на торбичката върху голямото стъкло. Той започна бързо да разпръсва жълтеникаво-сивкавата маса с тънките си и чевръсти пръсти като на пианист, като отделяше малките бучки от големите. Една от костите беше колкото юмрук. Точно на нея той се спря. Дълго я разглежда с лупата и после каза:
— Браво на вас. Успели сте да вземете седмия прешлен на египетския владетел. Той се е запазил добре. Тъкмо с него ще започнем нашите опити.
После Дешлен внимателно проми прешлена с дестилирана вода и го сложи в стъкленица със слаб разтвор от лимонена киселина. След това го извади оттам и го сложи в алкален разтвор, за да го очисти от минералните образувания, които съдържат силициеви соли. Процесът на разтваряне на силициевите съединения продължи дълго. Отначало Дешлен сам разбъркваше разтвора със стъклена пръчица, а после само с кимане повика Жокл да се заеме с това. Професорът се заразхожда от единия до другия ъгъл на стаята, погълнат от напрегнато мислене. Мълчаливо следяхме движенията му. Няколко пъти той се спираше и съсредоточено разглеждаше костта. След това се усмихна и потривайки по навик ръце, каза:
— Напълно съм сигурен, че когато премахнем горния защитен слой, ще намерим зрънцето, което трябва да даде своите кълнове!
Отстраняването на силициевата обвивка от костта ставаше много бавно, още повече че с увеличаването на разтворимостта й Дешлен сменяше алкалния разтвор със все по-слаб и по-слаб и понижаваше температурата във ваната. Това продължи няколко дни.
През това време ние успяхме да снабдим голямата стая с маси, да подредим върху тях дестилатори, термостати, хладилници, цилиндри за качествен и количествен анализ на органични съединения. На една от масите жена ми подреди в един ред много стъкленици с разтвори на аминови киселини, приготвени по рецепти на Дешлен.
До прозореца във водна баня беше поставен голям правоъгълен аквариум, до който беше нагласена бутилка кислород. Именно в този аквариум трябваше да бъде осъществен първият стадий на регенерацията на царя от Абусир.
И ето че една вечер, десетина дни след започването на старателната обработка на костта, ние както винаги бяхме в голямата стая и всеки бе зает със своята работа. Ирен мереше на аналитични везни вещества за физиологичен разтвор, аз проверявах чистотата на получения неотдавна глобулин, а Жокл, седнал, бавно бъркаше разтвора в стъкленицата с костта и дремеше. Неочаквано екна гласът на Дешлен, който бе застанал край Жокл като вкаменен.
— Гледайте! — развика се той. — По-скоро елате да видите!
Аз и Ирен изтичахме при него.
Колкото и да напрягахме зрението си, не можахме да забележим никакви промени в костта.
— Обърнете внимание на цвета на костта! Не виждате ли, че тя е станала розова?
Тази новина ни смая, макар че беше трудно да се повярва в нейната вярност: при светлината на електрическата крушка костта изглеждаше все така жълтеникава и безжизнена.
— Обърнете внимание ето на тази част вдясно, до ребрения израстък.
Едва след като Дешлен ни посочи точно къде трябва да гледаме, видяхме, че наистина там се е открило едно розово петно, голямо колкото малка монета. Жокл започна да разбърква разтвора по-енергично и розовото петно чувствително почна да се уголемява. Аз и Ирен онемяхме от изненада.
Пръв се опомни Дешлен. Той веднага нареди:
— Ирен, напълнете веднага аквариума с физиологичен разтвор и питателна течност. Гледайте да постигнете пълно насищане на разтвора с кислород.
В лабораторията започна усилена работа. Ирен напълни аквариума с гъста бледорозова течност. Аз нагласих няколко тръбички към кислородната бутилка и ги спуснах до дъното. Отворих вентила на бутилката и успях да постигна газът бързо да запълни целия съд с малки мехурчета.
Костта бе преместена в питателния разтвор точно в полунощ. Тя не падна на дъното на аквариума, както очаквахме, а увисна в средата, поддържана от струята мехурчетата кислород. Приближихме към съда силна настолна лампа и зачакахме.
Престояхме, без да станем, чак до сутринта, но нищо особено не се случи. Краката ни бяха изтръпнали и се чувствувахме уморени. Уморен бе и Дешлен. Сутринта той нареди да се смени разтворът и да вървим да почиваме. До аквариума остана да дежури Жокл.
От този момент се занизаха мъчители дни, през които ние полагахме всички усилия да видим поне някакви признаци, че костта в аквариума оживява. Но признаци не се забелязваха. Дешлен беше мрачен като облак. Той почти не излизаше от кабинета си, денонощно прелистваше някакви списания, вземаше си бележки и правеше изчисления. От време на време изтичваше за малко в голямата стая, хвърляше свиреп поглед към аквариума и отново се прибираше в кабинета си. Чувствуваше се, че всеки миг ще се разрази буря и налудничавата ни идея ще пропадне. И това щеше да е така, ако не беше един случай.
Това беше един от онези редки случаи, когато в науката понякога стават големи открития.
Една нощ аз дежурях при аквариума. Като другите дежурни трябваше да наблюдавам налягането на кислорода, концентрацията на водородните йони в питателната среда и температурата на разтвора. Тя не трябваше да надвишава температурата на човешкото тяло. Регулирахме я с помощта на малка водна баня, в която бе сложен аквариумът с костта. А температурата на банята се променяше в зависимост от съпротивлението на реостата, чрез който се променяше нагряването на електрическата печка.
И така приблизително към три часа през нощта аз съм задрямал. Не знам колко съм спал, но се събудих от усещането, че под носа ми като че ли са поставили чиния с гореща супа. Скочих веднага от стола и се вцепених: от аквариума се вдигаше пара. Погледнах термометъра. За мой ужас той показваше седемдесет градуса! Оказа се, че по време на съня случайно съм преместил ръчката на реостата!
Моментално изключих реостата, изтичах до чешмата, намокрих със студена вода една кърпа за лице и
