Анатолий Днепров
Трагедия на улица „Паради“
I
— Жалко, след Рафър никой вече не се занимава с палеопатология — чух, че каза някой на френски зад гърба ми.
Обърнах се и видях една доста непривлекателна личност — дали бе гид, или полупросек — тук край пирамидите в Гиза често се срещат и от едните, и от другите. Но фразата беше непонятна и аз попитах:
— А какво значи палеопатология и кой е този Рафър?
— Палеопатологията е наука за заболявания в древността, а Рафър е създателят на тази наука. Но тя води началото си много по-отрано, още от времето, когато професорът по анатомия в Кайро Алън Смит предложил да се занимава с нея.
Засмях се.
— Какви ли науки не са измислили хората…
— Да. Палеопатологията щеше да обясни много неща.
— Какво по-точно?
— Например защо досега лекарите не могат да се справят с раковите заболявания.
Да си призная, най-малко очаквах да чуя подобно нещо. „Интересен похват — помислих си, оглеждайки непознатия. — Всеки случай не звучи банално.“
Беше висок, с фини черти на лицето, с лъскави черни коси. Те стояха на тясната му източена нагоре глава като монолитен къс. Гърбавият нос придаваше на сплесканото от двете страни лице, прилика с някаква птица.
— И защо според вас никой не се занимава с палеопатология? — запитах го.
— Сложна наука. Знаете ли, не е много лесно да се открият върху мумиите признаци на заболяване. Това е възможно само за много голям специалист. Той трябва да е едновременно и добър анатом, и онколог, и биолог, и палеопатолог. Изобщо с подобно нещо може да се занимава само извънредно ерудиран човек.
— И все пак аз не виждам някаква връзка между проблема на рака и тази ваша странна наука.
Французинът се усмихна (сметнах, че е французин, защото говореше добре френски и опитите ми да преминем на арабски език не успяха).
— Това е дълга история. Ако имате време, бих могъл да ви я разкажа срещу… десет пиастра.
„Точно така — помислих си. — Цялата работа е в пиастрите. И въпреки това е интересно.“
Погледнах си часовника. Беше осем часът по местно време. Скоро щеше да настъпи кратката египетска привечер, а след това черната като катран нощ. Но хотел „Мен Хауз“ беше на не повече от сто метра и затова се реших:
— Добре, ето ви десет пиастра. Разкажете ми.
— Да идем ей там, откъм западната страна на пирамидата. Там още около час ще бъде светло. Мисля, че ще ни стигне.
Докато вървяхме, той неочаквано попита:
— Били ли сте някога в Париж?
— Не, не съм бил — отговорих аз.
Французинът въздъхна дълбоко:
— Сега там се разпореждат фашистите. Те убиха професор Дешлен и Ирен…
Замислих се. Беше война и цяла Европа пъшкаше под немската окупация. Стотици хиляди хора напускаха огнищата си и бягаха в чужбина, спасявайки се от хищния пречупен кръст. Наистина може би и този човек е напуснал своя далечен град и сега, за да не умре от глад, скита тук край напечените древни камъни и разказва срещу пари своите измислици.
— Да седнем тук — каза непознатият.
— Добре — съгласих се и се приготвих да слушам.
II
По-добре е да започна разказа си от онзи паметен ден на 194… година, когато в един от парижките вестници се появи следното съобщение — запомнил съм го добре: „Тази вечер в музея на източната култура Гиме е извършено страшно кощунство. Неизвестен злосторник е проникнал в залата, където се съхраняват египетските мумии, и като отворил саркофага на втория цар от петата династия Сухара, задигнал част от мумифицираните останки на фараона.“
Непознатият замълча за минута, наведе се близо до мен и ми прошепна:
— Мога да ви осведомя, че имам най-непосредствено отношение към цялата тази история. Аз отворих саркофага на фараона от Абусир…
— А защо? — изумих се аз.
— Необходим ми беше гръбначен прешлен на фараона.
За малко не прихнах да се смея. „Сега ще последва някаква стандартна детективска повест“ — помислих си. Но сякаш отгатнал мислите ми, непознатият заговори бързо:
— Много ви моля, не мислете, че искам да ви заинтригувам с някакъв глупав разказ за крадеца. Ако се съгласите да ме изслушате до края, ще разберете, че е било необходимо…
— Готов съм да ви изслушам до края, но какво общо има тук проблемът за рака и всичко останало?
— Мосьо — без да бърза, продължи моят разказвач. — Бъдете сигурен в едно. Аз не съм престъпник. Престъпниците се разхождат сега като господари по улиците на Париж и седят в кафенетата и ресторантите му. Те пилеят златото, придобито срещу кръвта и смъртта на хората. А пък аз, както виждате, съм тук…
Той помълча около минута и продължи:
— Ще говоря за онези хора на Франция, които в страшното време на окупацията направиха, уви, трагичен и несполучлив опит да окажат услуга на родината си.
Първият, за когото искам да разкажа, е Морис Дешлен. Повярвайте ми, въпреки всичките му заблуждения в негово лице Франция загуби изтъкнат учен и пламенен патриот.
Преди войната той беше професор в университета. Спадаше към онзи рядък тип учени, които се интересуват буквално от всичко. Той не приемаше разделянето на науките на различни дисциплини — математика, физика, биология, социология, медицина. На лекциите си неведнъж е повтарял, че ние живеем в един свят и изкуственото разделяне на познанието за света не говори в полза на величието на човешкия разум. Просто не се е родил още геният, който ще синтезира всичко в едно.
Когато войната започна, Морис Дешлен замина доброволец на фронта. И знаете ли като какъв? Като обикновен санитар, макар че в навечерието й четеше в университета факултативен курс по кристалография и, кой знае защо, интензивно се занимаваше с египтология.
Преди да се върнем отново към професор Дешлен, аз трябва да ви се представя. Името ми може да не ви интересува. При дадените обстоятелства то няма никакво значение. Ще отбележа само, че аз също имам известно отношение към науката. Ако се изразим по-точно, аз съм незавършил химик-органик. С Дешлен се запознах в университета. Порази ме огромната му ерудиция. С голямо удоволствие слушах лекциите му. Въпреки че бяха посветени на специални въпроси от кристалографията, те обхващаха огромен кръг проблеми. Впрочем точно в тези лекции професор Дешлен изказа идеята, която впоследствие беше подета от други учени, включително и от известния физик, един от създателите на квантовата механика, Ервин Шредингер, който нарече живия организъм апериодичен кристал. Дешлен говореше за това още в четирийста година…
И така, когато войната започна, Дешлен замина доброволец в армията и напусна университета. За да не умра от глад, бях принуден да постъпя на работа в една от парижките аптеки. Тук се запознах със сътрудничката на аптеката Ирен Бейе, която по-късно стана моя жена. Загубих дирите на Дешлен.
В края на четирийста година, след като немците бяха завзели половин Франция, получих писмо от един стар мой приятел. В него между другото той пишеше: „Нашият Дешлен по време на кампанията направи колосална кариера — от санитар до главен хирург на полева болница. Не знам на кой от многобройните си таланти дължи това. Но едно е интересно: немците са издали заповед за издирването на Дешлен.
