Разправят, че бил разработил някакъв невероятен начин за лекуване на ранените…“
Мина малко повече от месец. Веднъж в аптеката, където работех, влезе, накуцвайки, някакъв дангалак с обинтована физиономия и ми подаде рецепта. Останах изумен, когато вместо познатите названия на лекарствени препарати прочетох редове, написани с познат почерк: „Утре в седем вечерта този човек ще ви посрещне при входа на църквата «Света Мадлена» и ще ви доведе при мен. Нужен сте ми. М. Д.“ Бележката беше от Дешлен!
На другия ден вечерта чаках с нетърпение на определеното място превързания момък. Той се появи внезапно и ми направи едва забележим знак да го последвам.
Дълго вървяхме. След един час се оказахме в някакъв тъмен квартал, за съществуването на който дори не подозирах. Когато вървяхме по тясна, забулена в тъмна мъгла улица, придружаващият ме се приближи до мен и каза тихо:
— Това е улица „Паради“.
Това обаче абсолютно нищо не ми говореше. Влязохме през някаква порта и свихме надясно. В дъното на двора имаше къща с мецанин.
Професор Дешлен ме посрещна хладно, без никакъв възторг — така, както посрещаше обикновено студентите, дошли при него на изпит. С кимане ме покани да седна. Аз някак си се уплаших и не смеех да заговоря.
Той започна пръв:
— Известно ли ви е, младежо, че ние живеем в света на кристали?
Свих рамене и в себе си се усмихнах. Твърде много ми напомни за добрите стари времена в университета.
— Този свят може да бъде наречен така, професоре, само с известна тенденциозност. Да, наистина в природата има твърде много кристални образувания — отговорих аз.
— Много! Те са навсякъде! — каза грубо той.
Огледах се наоколо, мъчейки се да открия в тъмното поне едно нещо, което да има кристален произход. Маса, столове, библиотечен шкаф, кожено кресло, стъклата на прозорците. Нито един от тези предмети не ми напомняше кристали.
— Не разбирам много добре какво имате предвид, професоре. Но ако под кристали разбирате онова, което…
— Под кристали, младежо, разбирам точно това, което трябва да се разбира. Кристалът представлява подредена в пространството материя.
Замислих се. Объркаха ме думите „подредена материя“, защото не беше равностойно на материя с периодично повтаряща се структура. А нали точно така определяме кристалите. Когато вземаме в ръце кристал каменна сол, ние знаем че в него в напълно строга периодична последователност натриевите йони се редуват с хлорните йони. Ако сложим парчето кристал в наситен солен разтвор, то ще започне да расте във всички посоки, но към структурата му няма да се прибави нищо ново.
— Определението ви е твърде общо, за да може да се направи някакъв извод от него — опитах се да възразя.
— А според вас това кристал ли е или не? — неочаквано попита той и удари с юмрук по масата.
— Разбира се, че не — отговорих аз, без да се замислям.
— Не е кристал? — повторно запита той и още по-силно заудря по масата. — Е, знаете ли, мислех, че сте по-съобразителен.
— Ако имате предвид дървесината, от която е направена масата, то, разбира се, тя е кристал, макар че… — Замислих се.
— Макар че, какво? — запита Дешлен, като се приближи до мен.
— Макар че по нещо тя напомня кристал — измънках аз, понеже не можех да формулирам мисълта, която изведнъж възникна у мен.
— Аха! — ликуващо възкликна той. — Добре! Много добре! Я ми кажете сега с какво тази дървесина ви напомня кристала? — И без да дочака отговора ми, отговори сам: — С това, че се състои от влакна, които на свой ред представляват не случайни, а подредени молекулни вериги. Това е непериодичен или апериодичен кристал. А кой е казал, че кристалите трябва да имат непременно периодична структура?
— Това следва от самото определение… — мънках аз.
— Оставете определението! Определенията ги измисляме ние, а природата не ще и да знае за тях. Ако едно определение не изразява същността на нещата, то трябва да бъде забравено и колкото по-рано, толкова по-добре!
— Не разбирам, професоре, за какво се води целият този разговор. Не мисля, че сте ме повикали тук, за да ми разкажете какво представляват кристалите. Писахте ми, че съм ви нужен. На ваше разположение съм.
— Чудесно. Вие сте ми нужен, за да ми помогнете да създаваме нови кристали…
Това съобщение на Дешлен ме изуми. Увлечението от чиста наука в разгара на националното бедствие ми се стори странно. Затова казах с известна горчивина:
— Не мислите ли, че моята и вашата съвест ще бъде спокойна, ако се помъчим да избягаме от действителността по такъв оригинален начин?
— Ни най-малко. Дори обратното. Много скоро ще разберете, че това, което се готвя да правя, има огромно значение за Франция.
После Дешлен изложи накратко своя план. Квартирата му се превръща във физико-химична лаборатория. Аз и Жокл (така се казваше момъкът, който ме доведе при него) ще му бъдем сътрудници. Жена ми ще ни помага като лаборантка. На нея се възлага също и грижата за нашето домакинство. Ще трябва предварително да набавим голямо количество реактиви отвсякъде, откъдето е възможно.
III
— Не ви ли омръзна да ме слушате? — запита ме французинът. — Тогава ще продължа. И така, след няколко дни аз и жена ми се преместихме в мрачната къща на улица „Паради“. Квартирата ни беше с един етаж по-долу от квартирата на Дешлен. След като подредихме бедната си покъщнина в двете стаи, Жокл ни покани да се качим горе при професора.
Сега, през деня, забелязах, че квартирата му беше доста просторна, особено средната стая. От дясната и от лявата й страна имаше две по-малки стаи, в дясната беше кабинетът на професора, а лявата бе препълнена с неразопаковани още колби и някакви уреди.
Професорът ни посрещна доста любезно. Изпод гъстите надвиснали вежди черните му очи искряха закачливо.
— Така-а! — започна той. — Значи, събрахме се всички. Добре. Сега ще проведем генерално съвещание и ще разработим план за действие. Впрочем, Ирен — обърна се той към жена ми, — богата ли е нашата аптека?
— Имаме всичко друго освен сулфамидни препарати — отвърна жена ми.
— Засега те няма да ни трябват. А намират ли ви се някакви аминови киселини или техни производни? Имате ли цистеин, глуболин? И накрая имате ли обикновен желатин?
— Това ще се намери. Особено желатин.
— Прекрасно. Тогава моля да минем в кабинета.
Когато се настанихме, той повика Жокл и каза:
— Я вдигни ръкава на дясната си ръка.
Момъкът се усмихна смутено и вдигна ръкава над лакътя.
Аз и Ирен станахме и се приближихме до него.
— Разгледайте внимателно долната част на ръката на този младеж — каза професорът дяволито.
Отначало не видяхме нищо особено. Ръка като ръка. Дешлен накара Жокл да иде по-близо до прозореца и едва тогава открих нещо много странно. От лакътя към рамото ръката беше покрита с гъсти черни косми. Но от лакътя надолу нямаше никакви косми. Впрочем имаше, но те бяха много светли и много тънки, като по тялото на малко дете. Цветът на кожата под лакътя беше светъл, тя изглеждаше по-тънка и по-нежна в сравнение със загрубялата жълтеникава кожа нагоре.
