Виждайки че смятат да тръгват, тя ги изпрати на вратата и пожела на всички лека нощ.
— Лека нощ, Лельо Кейт и благодарим за прекрасната вечер!
— Лека нощ, Габриел! Лека нощ Грета!
— Лека нощ, Лельо Кейт, благодаря за всичко. Лека, Лельо Джулия!
— О, лека, Грета! Не те виждам!
— Лека нощ Д’Арчи, лека, Мис О’Калаган!
— Лека нощ, Мис Моркан!
— Лека, отново!
— Лека нощ на всички! И се пазете!
— Лека, лека!
Все още беше тъмно навън. Притъпена бледа жълта светлина се промъкваше по покривите на къщите и по реката, а небето като че ли се спускаше над главите им. Снегът хрущеше под обувките и образуваше шапки над покривите, над парапетите на кея и по железопътната линия. Уличните лампи все още светеха, а реката и Съдебните палати се издигаха към небето.
Вървеше пред него, под ръка с Мистър Бартел Д’Арчи, с другата държеше полата си. Нямаше й остатък от замечтаната й грация, но Габриел беше щастлив. Кръвта кипеше във вените му, в мозъка му се бунтуваха мисли на гордост, щастие, радост, нежност, смелост. Вървеше толкова леко и толкова бързо, че той изведнъж пожела да я достигне, да я прегърне през раменете и да каже нещо глупаво и прочувствено в ухото й. Струваше му се толкова чуплива, че пожела да я пази, да остане сам с нея. Моменти от техният съвместен таен живот изведнъж изникнаха като звезди в съзнанието му. Слънчев плик до чашата му на закуска, той го милва с ръка. Птичките пеят, слънце прорязва през прозорците, невъзможно му е да яде от щастие. Двамата заедно всред тълпата на платформата, той слага в топлата й шепа билета. Двамата навън пред прозорец, ужасен студ, гледат как един човек вади бутилки от пещта. Ужасен студ! Лицето й пребледняло, безумно близко до неговото. Изведнъж извиква през прозореца:
— Топло ли е в огъня, сър!
Човекът не чува! И така е по-добре! Иначе щеше да им каже нещо грозно и студено.
Вълна на топла нежност заля с нова сила артериите му. Като неземен звезден огън в паметта му изникнаха онези моменти от съвместният им живот, моменти, за които никой не знае и никой няма да узнае. Искаше да ги извика в паметта й, да останат само миговете на екстаз, да бъде забравено тъпото им ежедневие, всичките онези години на просто съществуване. Той почувства, че след толкова време, все още докосва душата й. Децата, писането, домакинството не бяха успели да разделят душите им. В едно писмо, преди толкова много години, бе написал: „Защо тези думи изглеждат толкова глухи и студени? Защото няма нито една сред тях, която да е достатъчно нежна за теб!“
Онези думички, като далечна топла музика от миналото, се зародиха в паметта му. Искаше да е сам с нея. Когато всички си заминат, когато той и тя останат съвсем сами в хотела, ще й каже топло:
— Грета!
Може би няма да чуе, ще се съблича. После нещо в гласа му ще я докосне. Ще се обърне и ще погледне към него…
На ъгъла на улица Вайнтейвън хванаха карета. Беше щастлив, че е прекалено шумно, за да участва в разговора. Тя гледаше през прозореца и изглеждаше тъжна. Останалите казваха по някоя и друга дума и сочеха разни сгради. Конят галопираше уморено по полу — мрачните сутрешни улици, а Габриел бе отново сам с нея в каретата, в галоп, за да хване кораба, в галоп към сватбеното им пътешествие. Докато прекосяваха моста О’Конел, Мис О’Калаган каза:
— Казват, че нямало начин да прекосиш този мост, без да видиш белия кон.
— Този път виждам бял мъж! — каза Габриел.
— Къде? — попита Бартел Д’Арчи.
Габриел посочи към статуята покрита със сняг. После и кимна фамилиарно и протегна ръката си.
— Лека нощ, Дейн.
Като спряха пред хотела, Габриел скочи и въпреки упоритите протести на Мистър Д’Арчи, плати. Даде на човека шилинг бакшиш. Мъжът благодари и каза:
— Е, сър, спорна година!
— И на теб, същото! — каза сърдечно Габриел.
Тя се подпря на ръката му, докато слизаше и после пожела на всички лека нощ. Беше толкова лека, колкото беше и в прегръдките му, докато танцуваха. Почувства се горд и щастлив, щастлив, защото беше негова и горд, защото беше така прекрасна, смела и грациозна. Но сега, като си спомни миналото, първият път, когато докосна тялото й, чувствено, парфюмирано, особено, почувства същото и сега и по вените му пробегна желание. Под прикритието на тишината, той взе ръката й в обятията си и я прегърна топло. Стояха пред хотела. Почувства, че ще избягат, ще избягат от задълженията си от ежедневието, от дома, от приятелите, ще бягат заедно, диви и сияйни към нови приключения.
Един старец седеше на рецептурата в голямото антре на хотела. Запали свещ и тръгна след тях по стълбите. Последваха го в тишина, краката им се губеха в килима. Тя изкачваше бавно стъпалата, държеше главата си изправена, раменете й трепереха от умора, полата й се поклащаше леко. Той можеше да я хване, да я хване в прегръдката си и да я задържи, щеше да я стисне, да я притисне до себе си, да й покаже, че я желае диво. Портиерът поспря, за да задържи пламъкът на свещта. Те спряха зад него. Габриел можеше да чуе как падат капките разтопен восък по пода и тупкането на собственото си сърце.
Заведе ги по коридора и отвори вратата. После остави свещта на масата и попита, кога да ги събуди на сутринта.
— В осем! — каза Габриел.
Портиерът посочи копчето на електрическата крушка и започна да мъмри нещо в извинение. Габриел го сряза:
— Не се нуждаем от светлина. Има достатъчно от улиците. И можете, — посочи свещта. — да махнете тази антика от тук, като добро момче!
Портиерът беше изненадан. Измърмори нещо за лека нощ и излезе. Габриел заключи.
Светлината откъм прозореца стигаше до вратата. Той погледна към улицата, в опит да поутихне малко емоцията му. После се обърна. Беше си махнала шапката и палтото и стоеше пред огледалото, разкопчавайки корсажа си. Габриел постоя малко, наблюдавайки я и каза:
— Грета!
Тя се обърна и тръгна бавно към него. Лицето й беше толкова сериозно и изтощено, че Габриел не можа да каже ни дума. Не, не беше момента, все още не беше.
— Изглеждаш уморена! — каза той.
— Малко! — каза тя.
— Не се чувстваш болна, нали?
— Не, просто уморена…
Тя застана до прозореца и се загледа през него. Габриел изчака малко и после усети преградата между тях. Каза рязко:
— И между другото, Грета…
— Какво?
— Познаваш ли онзи нещастник Мейлинс?
— Да! И какво за него?
— Бедният човечец, все пак е свястно хлапе, — продължи Габриел, някак фалшиво. — Върна ми оная лира, която му бях дал назаем. Не го очаквах! Колко жалко, че не може да се освободи от оня ужасен Браун, не е лошо момче, наистина!
Потрепери от ярост. Защо му изглеждаше толкова далечна? Не знаеше, как да започне. Имаше ли нещо, което да я тревожи? Ако само се обърнеше към него, ако само се приближеше до него! Да я вземе така би било брутално! Не, първо трябва да види плам в очите й. Искаше да бъде господар на мислите й.
— Кога му даде лирата? — след кратка пауза, попита тя.
Въздържа се да прати по дяволите и Мейлинс и лирата му. Искаше да чуе душата му, да почувства тялото й под своето, да я обладае! Но каза:
— О, на Коледа, когато отвори онази будка за картички на улица Хенри.
