Джеймс Джойс
Мъртъв
Лили, дъщерята на гледачката, тичаше колкото и държат краката. Точно когато въведе един джентълмен в малкото преддверие и на вратата му подаде палтото, чу пак звука на звънеца и изтича да посреща нов гост. Щеше да бъде по-добре за нея, ако не трябваше да прислужва и на дамите. Но Мис Кейт и Мис Джулия бяха помислили и за това и бяха превърнали банята на горния етаж в дамска съблекалня. Двете бяха там, клюкареха, смееха се и се суетяха, изтичаха една след друга до стълбите и подвикваха на Лили, питаха кой е на вратата.
Годишният бал у Морканови беше винаги голямо събитие. Всеки, който ги познаваше беше поканен, членовете на семейството, всички приятели на семейството, членовете на клуба на Джулия, съученичките на Кейт, а също и някои от учениците на Мери Джейн. Година след година всичко беше прекрасно, дори когато Кейт и Джулия, след смъртта на брат им Пат, напуснаха къщата в Стони Батър и взеха Мери Джейн, единствената си племенница да живее с тях в голямата тъмна къща на остров Ушар, горната част на която взеха под наем от Мистър Фулхам, най-големият производител на зърно в областта. Беше преди трийсет години, но им се струваше като вчера. Мери Джейн, преди малко момиченце с къси полички, сега беше станала основната опора на домакинството, беше главна пианистка на площад Хадингтън. Завърши академията и всяка година правеше ученически концерти в горната зала на Старите Концертни Зали. Много от нейните ученици принадлежаха към богатите фамилии на Кингстоун и Далки. Дори и старите й лели й помагаха. Макар и побеляла, Джулия беше водещ сопран в Адам и Ева, а Кейт даваше уроци по пиано за начинаещи на престарялото пиано в задната стаичка. Лили, дъщерята на бавачката, вършеше цялата домакинска работа. Животът им беше простичък, вярваха в здравословното добро хранене, най-доброто от всичко — говеждо бон филе, чай за три шилинга, и най-добрата тъмна бира. Лили рядко грешеше и се стремеше да направи възможно най-доброто за трите господарки. Бяха кокетни, това беше всичко. Единственото, което не можеха да траят бяха грубостите. Разбира се, имаха си прекрасна причина за кокетство и суетня тази вечер. А и беше доста след десет, а все още ги нямаше Габриел и съпругата му. А и се страхуваха ужасно, че Фреди Мейлинс може да не дойде. Те дори и не се надяваха, че някои от учениците на Мери Джейн ще го хареса, а и понякога вършеше всичко странно и едва. Фреди Мейлинс винаги закъсняваше. Чудеха се какво е задържало Габриел, заради това притичваха и питаха всеки две минути Лили, дали са дошли Фреди и Габриел.
— О, Мистър Конрой! — каза Лили на Габриел, докато му отваряше вратата. — Мис Кейт и Мис Джулия вече си мислеха, че няма да дойдете. Лека вечер, Мисис Конрой.
— Аз им обещах, а и те все забравят, че на Мисис Конрой й трябват поне три часа, докато се облече! — каза шеговито Габриел. Стоеше на изтривалката, почиствайки ботушите си от снега, докато Лили беше завела Мисис Конрой до стъпалата.
— Мис Кейт, ето я и Мисис Конрой! — извика Лили.
Кейт и Джулия слязоха по стъпалата. И двете я целунаха, пожелаха й дълъг живот и попитаха дали й Габриел е с нея.
— Тук съм, Лельо Кейт! Качвайте се! Ще дойда! — провикна се Габриел.
Продължи да си чисти обувките, докато трите жени се качиха на горния етаж в съблекалнята, смеейки се. Малки снежинки бяха окъпали палтото му, чуваше се скрибуцането на скрежа, докато откопчаваше копчетата, студен вятър нахлу през вратата.
— Пак ли вали, Мистър Конрой? — попита Лили.
Последва го на партера, за да му помогне да си съблече палтото. Габриел се засмя на произношението на собственото си име в нейната уста и я изгледа. Беше стройно, високо момиче, слабо, с коса с цвят на сено. На светлината на партера изглеждаше още по-бледа. Габриел я знаеше, още като дете, когато седеше на стъпалата, галейки кучето си.
— Да, Лили! Мисля, че ще вали цялата нощ.
Загледа се в тавана, чуваше се тропане на горния етаж, заслуша се в пианото за момент и после погледна към момичето, което внимателно поставяше палтото му на рафта.
— Кажи ми, Лили, все още ли ходиш на училище?
— О, не, сър, свърших с училището още тая година!
— Ами тогава, кога ще те омъжим за твоя младеж, ех!
Момичето погледна надолу и каза с голяма мъка:
— Мъжете сега са такива използвачи, само искат да вземат от теб!
Габриел се изчерви, усети, че е направил грешка и без да я погледне повече свали галошите и обу скъпите кожени обувки.
Беше силен, висок младеж. С изразени скули, които едва ли не преливаха в челото му, по гладко обръснатото му лице светеха лещите на очите му, заобиколени като в рамка от очилата. Очите му бяха вечно неспокойни и почти деликатни. Буйната му черна коса беше разделена на път, образуваше големи букли край ушите му и се беше леко накъдрила на мястото където лежеше шапката му.
Когато излъска обувките си, стана и леко отупа сакото си. После извади монета от джоба си.
— О, Лили, — каза той, подавайки я в ръката й. — Сега е Коледа и… тук имам нещо малко…
После бързо тръгна към вратата.
— О, не, сър… — каза тя, последвайки го. — Не мога да я взема, сър!
— Коледа е! Коледа е! — каза Габриел, изкачвайки се по стълбите. Когато видя, че той е изкачил стъпалата, извика:
— Благодаря Ви, сър!
Постоя малко на вратата, докато свърши валса, слушайки триенето на полите и стъпките вътре. Все още се чувстваше неудобно от мъката на момичето. После оправи сакото и вратовръзката си. Извади малка бележка от джоба си и се зачете в нея, това беше речта му. Все още не беше решил, дали да каже нещо на Робърт Браунинг, тъй като си мислеше, че няма да го разберат. Може би нещо от Шекспир или Молиер би било по-добре. Тракането на обувките на мъжете и тяхното тътрене по пода му напомниха, че са доста под неговата класа. Би било глупаво да им чете поезия, която не биха разбрали. Биха си помислили, че просто им показва колко по-долни са от него. Би сбъркал, точно както сбърка с момичето долу. Обърка се. Цялата му реч беше грешка, от начало до край, груба грешка. Точно докато обмисляше това, от стаята излязоха лелите и съпругата му. Лелите бяха миниатюрни простичко облечени стари дами. Леля Джулия беше с около инч по-висока. Със сребриста коса, късо подрязана покрай ушите и големи тъмни сенки под очите. Винаги стоеше изправена, а малките й очи и тънките й устни й даваха вид на жена без възраст и без произход. Леля Кейт беше по-жива. Лицето й, на вид по-здраво от това на сестра й, цялото набръчкано като спаружена червена ябълка, косата й, със старинна прическа все още не беше загубила кестеновия си цвят.
И двете го целунаха по бузите. Беше любимият им племенник, сина на отдавна починалата им сестра Елен, която се беше омъжила за Т. Дж. Конрой.
— Грета ми каза, че няма да можеш да вземеш карета за Монкстоун тази вечер, Габриел. — каза леля Кейт.
— Не, — каза Габриел, обръщайки се към съпругата си — Стояхме достатъчно тази година, нали? Не си ли спомняш, лельо Кейт, каква хрема хвана Грета от това, прозорците на каретите така духат, а източният вятър ни подгони още като слязохме на Мериън. Беше весело, но Грета хвана ужасна хрема!
Леля Кейт се намръщи и клатеше глава на всяка дума.
— Много добре, Габриел, чудесно! Тя трябва да е по-предпазлива!
— А, Грета ли, тя би вървяла сама на снега, ако я оставиш! — каза Габриел. Мисис Конрой се засмя.
— Не го слушай, лельо Кейт. Той е винаги толкова скучен, гледа зелените очи на Том вечерите и му дрънчи и кара милата Ева да яде овесена каша. Горкото дете! То мрази дори вида й! О, вие дори не подозирате какво ми каза да облека днес!
Смя се от сърце и погледна към мъжа си, чиито топли щастливи очи се местеха ту по роклята й, ту по косата й. Двете стари дами се разсмяха сърдечно, като че ли това беше виц.
— Галоши! — каза Мисис Конрой. — Това е последното! Ако не съм искала да си намокря краката трябвало да обуя галоши. Дори искаше да си ги сложа, но аз не! Следващото нещо, което очаквам да ми
