Габриел зае мястото си на домакин на масата и набучи вилицата си в гъската. Сега се почувства по- добре, чувстваше се на мястото си на тази богата маса.
— Мис Фърлонг, какво желаете, крилце или бяло месо от гърдите?
— Малко парче бяло месо, моля.
— А за Вас, Мис Хигинс?
— О, каквото дадете, Мистър Конрой!
Докато Габриел и Мис Дейли раздаваха чиниите, Лили предлагаше на гостите от горещите картофи. Това беше по идея на Мери Джейн, тя предложи и ябълков сос за гъската, но Леля Кейт каза, че й харесвала повече без никакви сосове. Мери Джейн се убеди, че ученичките й получиха най-добрите парчета, а Кейт и Джулия донесоха по бутилка бира и ейл за мъжете и по бутилка минерална вода за дамите. Огромна бъркотия, шум, смях, от поръчки, от ножове и вилици, от отваряне на бутилки и чаши. Габриел се зае със второто, преди дори да се сети, че не е сипал на себе си. Всички запротестираха и той трябваше да отпие огромна глътка тъмна бира. Мери Джейн седна тихо на масата, но Леля Кейт и Джулия продължиха да обикалят около всички, да питат дали не им трябва още нещо, да им го дават, да пожелават приятна вечеря, да бъбрят. Мистър Браун ги помоли да седнат най-накрая на масата, а й Габриел също, но те отказаха, тъй като имало достатъчно време и за това. Най-накрая Фреди стана, хвана Леля Кейт и собственоръчно я тръсна върху стола, което предизвика всеобщ смях. Когато най-сетне на всички бе сервирано, Габриел каза, смеейки се:
— Е, сега, ако някой иска още малко, нека каже сега или замълчи!
Хор от гласове го подкани да започне с вечерята си, а Лили му донесе трите, „спасени“ специално за него, картофа.
— Много добре, а сега, скъпи дами и господа, моля за малко внимание към вечерята!
Седна тихо на масата, но не се включи в разговора, говореха за новият оперен състав, който давал представление в Кралския Театър. Мистър Бартел Д’Арчи, тенора, млад мъж с мургава кожа и тънки мустаци, величаеше контраалта, но Мис Фърлонг твърдеше, че била твърде вулгарна. Фреди Мейлинс каза, че във втората част участвал негър, който бил най-добият тенор, който бил чувал някога.
— Нима сте го слушали? — попита Д’Арчи. — Май не сте, а?
— Интересно ми е да чуя вашето мнение. Аз лично мисля, че има голям глас! — каза Фреди.
— Какво ли му коства на човек да намери наистина добрите! — каза доста фамилиарно Мистър Браун.
— А защо да няма глас, само защото е черен ли? — попита Фреди.
Никой не се осмели на отговори на въпроса. Мери Джейн обърна гръб на масата. Една от ученичките й я помоли да изсвири нещо от Мигнон. Разбира се, било забавно, но я карало да си спомни за бедната Джорджина Бърнс. Мистър Браун се сети за славните италианци, които обичали да посещават Дъблин — Тиетенс, Илма де Мурзка, Кампанини, големият требели, Гуиджини, Равели, Арамбуро. Тогава, каза той, можела да се чуе истинска музика в Дъблин. Спомнял си как цялата зала на Кралският театър била претъпкана нощ след нощ, как един път италианският тенор бил извикан четири пъти на бис за „Оставете ме да падна като войник“, как момчетата се били влюбили в някаква примадона, как я спасили от разбеснелите коне на каретата й и как я пренесли на ръце до хотела. Защо вече никой не пеел големите опери от миналото, Динора, Лукреция Борджия? Не можели вече да се намерят такива силни гласове, ето защо!
— Ами, мога да ви убедя, че има такива големи певци и в наши дни! — каза Мистър Бартел Д’Арчи.
— Къде? — попита Мистър Браун.
— В Лондон, в Париж, в Милано! Например Карузо не е по лош от мъжете, чиито имена споменахте.
— Може и така де е, но силно се съмнявам! — каза Мистър Браун.
— О, бих дала всичко, за да чуя Карузо, поне веднъж! — каза Мери Джейн.
— За мен, — каза леля Кейт. — на света има само един истински тенор. Извинете. Но се съмнявам някой от вас дори да е чувал за него.
— И кой е той? — каза Мистър Д’Арчи.
— Казва се Паркинсон. Чух го, преди много време, на премиерата му и Бог ми е свидетел имаше най- прекрасния глас, който природата някога е поставяла в мъжко гърло.
— Интересно, никога не съм чувал за него! — каза Д’Арчи.
— Да, да, Мис Моркан е права! — каза Мистър Браун. — Спомням си старият Паркинсон, но беше толкова отдавна…
— Чуден, изчистен, топъл, тъжен, английски тенор! — каза леля Кейт ентусиазирано.
Донесоха пудинга. Отново се чу шум на лъжици и ножове. Жената на Габриел слагаше на всеки в малка чинийка и ги подаваше за сервиране. Мери Джейн слагаше ягоди, портокалово желе или мармалад като украса. Леля Джулия беше направила пудинга и получи овации от всички. Тя каза, че не бил достатъчно кафяв.
— Ами, надявам се Мис Моркан, аз лично да съм достатъчно кафяв за Вас, защото знаете, аз съм целия Кафяв! (Браун = Кафяв).
Всички джентълмени, освен Габриел, хапнаха от пудинга и поздравиха Леля Джулия. Габриел не ядеше сладко. Фреди си сипа мед с пудинга. Бил чувал, че е едно от най-полезните неща за кръвта. Мисис Мейлинс, която пазеше мълчание през цялата вечеря, каза, че синът й смятал да ходи надолу към Малерей след седмица и нещо. После започна разговор за Малерей, колко прекрасен и чист бил въздухът там, колко гостоприемни били монасите и как не искали дори и пени от посетителите.
— Искате да кажете, — започна Браун. — че може да се отиде там, да се живее като на хотел и накрая да се върнеш без да платиш нищичко?
— О, повечето оставят дарение за манастира, като си тръгват! — каза Мери Джейн.
— Ох, пожелавам си това да се случи и в нашата Църква! — засмя се Браун.
Беше изненадан като разбра, че монасите не говорели, ставали в два сутринта и спели в ковчези. Попита за какво го правят?
— Това са правилата на манастира и ордена! — каза леля Кейт.
— Да, но защо? — попита Браун.
Леля Кейт повтори, че било правило и това било всичко. Мистър Браун изглежда пак не разбра. Фреди Мейлинс се опита да обясни, че било, защото се стремели да бъдат максимално далече от греховете на света, извън манастирските стени. Явно обяснението не беше достатъчно ясно, защото Мистър Браун се засмя и каза:
— Харесах идеята, но си мисля, нима ковчезите им се струват по-добри от леглата?
— Ковчезите им напомнят за края на собствения им живот! — обясни Мери Джейн.
Настъпи тишина на масата. Мисис Мейлинс се обърна към съседа си тихичко и каза:
— Те са много добри мъже, монасите, изключително набожни!
Леля Джулия предложи на гостите още по една чаша шери. Мистър Д’Арчи отказа в началото, но после съседът му му каза нещо, след което помоли да му налеят. След като всичките чаши бяха напълнени, разговорът замлъкна. Последва мъчителна пауза, в която се чуваха само чашите и столовете. Трите Мис Моркан гледаха надолу към покривката. Някой се изкашля веднъж дваж, а няколко джентълмени помолиха за тишина. Габриел отмести стола си назад и стана:
Всички заръкопляскаха и после последва тишина. Габриел постави десетте си треперещи пръста на масата и се усмихна нервно. Всички лица се взираха в него и той се взря в полилея. На пианото свиреха валс и можеше да чуе поклащането на поли през вратата. Вероятно хората отвън на кея, стояха и гледаха светлините на къщата, заслушани в звуците на валса. Снегът беше направил огромна бяла шапка над паметника на Уелингтън и посипваше петнайсет акровото поле, покрай него.
Започна:
— Дами и Господа, на мен се падна честта тази година, както и предната, да свърша една прекрасна задача, за която страхувам се, моят скромен ораторски талант е крайно недостатъчен.
— Не! Не! — каза Браун.
— Но, както и да е, ще ви помоля за малко внимание, за да изразя чувствата си към това събитие.
— Дами и Господа, това не е първият случай, в който се събираме всички заедно, под този гостоприемен покрив, покрай тази гостоприемна маса. Не е й първият случай, в който се оказваме, нека кажа така, жертви на гостоприемството на тези прекрасни дами.
