Направи кръг с ръка във въздуха и последва кратка пауза. Всички се усмихнаха на Мери Джейн, Леля Кейт и Джулия, които се изчервиха от удоволствие. Габриел продължи по-смело:
— С всяка година се убеждавам все по-силно, че няма нищо по-възвишено и нищо по-старо като традиция в нашата страна, колкото нейната гостоприемност. Тази традиция е уникална, неповторима, бил съм на толкова много места, но само тук цари такава атмосфера. Някой би казал за нас, че по-скоро пропада. Но, повярвайте, вярвам, че ще успеем да я опазим. Най-накрая, за едно нещо съм абсолютно сигурен. Докато съществува този покрив и тези дами, пожелавам им от сърце дълъг и щастлив живот, традицията на неподправената, искрена топлина, дълбоко вкоренената в сърцата, вежлива, ирландска гостоприемност, която иде от дедите ни и която трябва да предадем в наследство на децата си, ще пребъде, ще остане жива всред нас.
Тих шепот се понесе по масата. Това напомни на Габриел, че Мис Айвънс я няма, че си е тръгнала крайно неучтиво. Продължи самонадеяно:
— Дами и Господа, расте нова генерация, ново поколение, с нови идеи и нови принципи. То с ентусиазъм и сериозност ги приема, тези нови идеи и този ентусиазъм, дори и неправилно насочен понякога, е в самата си същност безкрайно искрен. Но ние живеем във века на скептицизма, но понякога ме е страх, че точно това ново поколение, твърде ученото, твърде знаещото, ще загуби тези простички качества — хуманност, гостоприемност и топъл хумор, наследство от миналото. Слушайки днес имената на всичките тези големи певци ми изглежда, твърдя, че живеем в далеч по-стеснен свят. Онези дни, без преувеличение, могат да бъдат наречени дни на широкия кръгозор, но дори и отминали, надявам се, поне когато се събираме като днес, да ги споменаваме с гордост и чувство и да пазим в сърцата си паметта за тях, да не оставяме миналото да умре безвъзвратно.
— Слушайте! Слушайте! — викна Мистър Браун.
— Но все още, на тези срещи, мъчни мисли изникват в сърцата ни — спомени от миналото, от младостта, от промените, спомени за изчезнали, загубени хора, които ни липсват и тази вечер. Нашият житейски път е изпълнен със спомени, те препъват пътя ни в живота, но ние намираме смелост, за да продължим напред. Всички ние имаме своите задължения, своите размисли, своите изисквания, своите добри дела, които изискват смелост и усилия. Затова няма да говоря повече за миналото. Няма да морализаторствувам тази вечер. Тук сме, за да се съберем заедно, да изживеем нещо общо, да избягаме от ежедневието. Тук сме като приятели, в духа на добротата, в духа на доброто приятелство, като колеги и в известен смисъл, в истинският дух на приобщаването, или как иначе да го кажа, като гости на Трите Грации на Дъблинския музикален свят.
Масата се взриви от ръкопляскания и смях. Леля Джулия попита един от съседите си, какво толкова е казал Габриел.
— Габриел каза, че ние сме Трите Грации, Лельо Джулия. — каза Мери Джейн.
Леля Джулия не разбра за какво става дума, но се усмихна на Габриел, който продължи:
— Не искам да играя тази вечер, както бих играл в Париж в друг случай. Не искам да избирам между двете. Задачата, която ми поставиха беше индивидуална, беше твърде висока за моите сили. Но когато ги видях заедно, дали нашата главна домакиня, чието добро сърце, чието истински добро сърце, й е станало нарицателно, за всички които я познават, или пък нейната сестра, надарена с младежка живост, с дух, чиито глас, беше награда и поклон, тази вечер, за всички нас, дали, последно, но не и по важност, когато се замисля за нашата най-млада домакиня, талантлива, весела, работлива, най-добрата от всички племенници, аз твърдя пред вас, Дами и Господа, че не знам, наистина не знам, на коя от трите да връча приза.
Габриел погледна лелите си. Видя широката усмивка на лицето на Джулия и сълзите по лицето на Кейт. Замисли се, коя да избере. Вдигна чашата порто за тост, всички останали го последваха, и после каза високо:
— Тост за трите заедно! Нека пием за тяхно здраве, за богатство, за дълъг живот, за щастие, за просперитет и нека продължат с чест работата си. Нека в сърцата ни остане честта и чувството, което им дължим.
Всички станаха прави, с чаша в ръка, обърнаха се към трите дами и запяха в един глас, следвайки Браун:
Леля Кейт вече си триеше сълзите с кърпичка. Леля Джулия се размърда. Фреди Мейлинс тактуваше с вилицата си за пудинг. Певците се обърнаха един към друг и запяха с чувство:
После отново се обърнаха към домакините, пеейки:
Последва дълго ръкопляскане, включително и от гостите в съседната стая, а Фреди продължи да тактува с вилицата си.
От вратата към хола духаше свеж утринен вятър откъм кея. Затова Леля Кейт каза:
— Нека някой затвори вратата! Мисис Мейлинс ще умре от студ.
— Браун е навън, Лельо Кейт! — каза Мери Джейн.
— Браун е навсякъде! — каза Леля Кейт с нисък глас. Мери Джейн се засмя на тона й.
— Наистина, — каза лукаво. — Той е много вежлив.
— Той е като дух, Коледен дух! — каза Леля Кейт със същия тон. — После се засмя сама на себе си и добави бързо. — Но, кажи му да влезе, Мери Джейн и затвори вратата, надявам се да не ме е чул.
В този момент на вратата се появи Браун, засмян до уши. Беше облечен в дълго зелено палто, с астраканови ръкавици и колан и с огромна овална шапка на глава. Посочи към заснежения кей и каза въздишайки:
— Хулиганът е спрял всички карети навън!
Габриел погледна надолу към партера, зави се в палтото си и се огледа из хола, казвайки:
— Грета, тук ли е?
— Оправя си нещата Габриел! — каза Леля Кейт.
— А кой свири? — попита Габриел.
— Никой, всички си тръгнаха.
— О, не, лельо Кейт, Бартел Д’Арчи и Мис О’Калаган не са си тръгнали, все още.
— Някой тропа по пианото, обаче! — каза Габриел.
Мери Джейн погледна към Габриел и Мистър Браун и каза, разтреперана:
— Става ми студено, като ви виждам така загърнати, господа! Не ща и да се замислям как ще си заминете на този студ!
— Не искам нищо друго, освен да се разхождам на село или да направя една обиколка, с добро
