същество до себе си. — каза Браун.
— Имаме си много добър кон и добър трап в къщи. — каза ядосано Леля Джулия.
— Незабравимият Джони! — засмя се Мери Джейн. Леля Кейт и Габриел прихнаха в смях.
— Защо, какво му е толкова чудното на Джони? — попита Браун.
— Покойният Патрик Моркан, нашият дядо, познат в миналото като стар джентълмен, правеше лепило. — обясни Габриел.
— О, Габриел, — разсмя се Леля Кейт. — имаше мелница за зърно.
— Е, лепило от нишесте! — каза Габриел. — Старецът имал кон, който се казвал Джони. Джони работел в мелницата, като се въртял в кръг и мелел житото. Всичко било чудесно до трагичният инцидент с Джони. Един ден старецът искал да закара определеното количество зърно за войската в парка.
— Бог да прости душата му! — каза Леля Кейт.
— Амин! — продължи Габриел. — И така старият джентълмен оседлал Джони, сложил си най-хубавата шапка, най-красивият колан и тръгнал тежко — тежко към старото си жилище, някъде до Бек Лайн, мисля. — Всички се засмяха, дори Мисис Мейлинс, а леля Кейт каза:
— О, Габриел, той не е живеел в Бек Лайн. Само мелницата е била там.
— Така де, — продължи Габриел. — Той тръгнал с Джони. И всичко било чудесно, докато Джони не видял статуята на Крал Били. После дали защото се е влюбил в коня на Крал Били или защото го е помислил за мелница, той тръгнал да се върти около него. — Габриел се завъртя в стаята, под смеха на всички. — Правел обиколка след обиколка, а нашият старец, който по правило си бил много надут, се възмутил. „Хайде, сър! Какви ги вършите? Какво поведение само! Не можете ли да разберете един кон!“
Смях последва имитацията на Габриел, който бе прекъснат от чукане на вратата. Мери Джейн отиде да отвори. Беше Фреди Мейлинс, трепереше от студ.
— Намерих само една карета! — каза той.
— О, все ще намерим някоя по кея! — каза Габриел.
— Да! Само не оставяйте Мисис Мейлинс да седи на течение! — каза Кейт.
Помогнаха на Мисис Мейлинс да слезе по стълбите и след много маневри бе настанена в каретата. Фреди се качи след нея, трябваше му доста време, докато я настани на седалката, подпомаган със съвети от Браун. Най-сетне седна удобно, а Фреди повика Браун в колата. Шофьорът метна една черга на коленете си и подкара към адреса. Бъркотията стана по-голяма, тъй като шофьорът беше направляван по различен начин от Фреди и Мистър Браун, които гледаха през прозорците. Трудността беше да се разбере, къде да слезе Мистър Браун. Леля Кейт, Джулия и Мери Джейн седяха на стълбите и се превиваха от смях. А колкото до Фреди той просто не можеше да говори. Той провираше главата си през прозореца и излизаше всяка минута, което криеше опасност за шапката му и разказваше на майка си, за какво е ставало въпрос на стълбите, докато накрая Мистър Браун не викна на обърканият шофьор, през глъчката на всеобщия смях:
— Знаете ли къде е Тринити Колидж?
— Да, сър!
— Ами карайте нататък и после ще ви кажа накъде. Разбрахте ли?
— Да, сър!
— Е полетете като птиче към Тринити!
— Готово, сър!
Конят беше подкаран към кея всред смях и махания на ръце за довиждане.
Габриел не беше на вратата, като останалите. Беше в тъмната страна на коридора и се взираше в стъпалата. Една жена стоеше на първото стъпало, в сянката. Не можеше да различи лицето й, но я разпозна по стойката и по червеникаво — розовите шарки на полата й, които на тази светлина изглеждаха бяло- черни. Жена му. Седеше и слушаше нещо. Габриел се изненада от неподвижността й и се заслуша. Но можеше да чуе само смеха и разговорите на вратата, някои акорди на пианото и мъжки глас. Стоеше прав в тъмното и се опитваше да чуе музиката, взирайки се в жена си. Имаше странна грация в излъчването, в стойката й, като че ли беше символ на нещо. Запита се какъв ли символ би била една жена, която стои притихнала на стълбите и заслушана в нещо. Ако беше художник щеше да я нарисува точно такава. Синята шапка над бронзовата й коса, срещу мрака и тъмните шарки по полата до светлите на светлината. Ако беше художник щеше да нарече картината „Далечна Музика“. Вратата беше затворена. Влязоха Кейт, Джулия и мери Джейн, все още смеейки се.
— Е, Фреди е ужасен, нали! Наистина ужасен! — каза мери Джейн.
Габриел не каза нищо. Тръгна към стъпалата, където седеше жена му. Сега, след като външната врата бе затворена, музиката се чуваше по-ясно. Габриел с пръст ги помоли да запазят тишина. Изглежда беше стара ирландска песен, певецът май не беше сигурен нито в думите, нито в гласа си. Чуваше се някак далечен, насищаше въздуха с неясна мъка:
— О, — извика Мери Джейн. — Това е Бартел Д’Арчи, не пя цялата нощ! Но ще го накарам да ни изпее нещо, преди да си тръгне!
— Хайде, Мери Джейн! — каза Кейт.
Мери Джейн изтича по стълбите, но още преди да се качи песента спря и пианото бе затворено.
— О, колко жалко! Грета, Мистър Д’Арчи при теб ли е?
Габриел чу как жена му казва Да и я видя да се приближава към тях, на три стъпала зад нея се появиха Д’Арчи и О’Калаган.
— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам! — извика след него Мери Джейн. — Да спрете да пеете, точно когато всички Ви слушахме!
— Бях с него цялата вечер, а също и Мис Конрой. — каза Мис О’Калаган. — А той ни каза, че имал ужасна хрема и не можел да пее.
— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам да лъжете така! — каза Леля Кейт.
— Не виждате ли, че гласът ми е по-дрезгав от гарванов! — каза сърдито Д’Арчи.
Слезе ядосано на партера и си сложи палтото. Останалите объркани от грубостта му, не казаха нищо. Леля Кейт присви вежди. Мистър Д’Арчи прочисти гърлото си и се изкашля.
— От времето е! — след пауза, каза Леля Джулия.
— Да, всички са с хрема, всички! — каза Леля Кейт.
— Казват, че не е валяло така от трийсет години, във вестника четох, че обстановката била същата в цяла Ирландия. — додаде Мери Джейн.
— Обожавам да гледам снега! — каза Джулия.
— И аз. — каза Мис О’Калаган. — Коледа без сняг не е Коледа!
— Горкият Мистър Д’Арчи мрази снега! — засмя се Леля Кейт.
Мистър Д’Арчи, целият обвит с балтона и шала си, се появи на вратата и с прегракнал глас започна да разказва историята на настинката си. Всички единодушно го посъветваха да внимава за гърлото си на този нощен вятър. Габриел забеляза, че жена му не се включва в разговора. Стоеше права на светлината на мръсния полилей, косата й светеше с бронзов оттенък, същият, който бе забелязал на светлината на огъня, преди няколко дни. Най-сетне се обърна към тях. По лицето й се беше появила червенина, а очите й — светеха.
— Мистър Д’Арчи, — попита тя. — какво е името на песента, която пеехте?
— Май беше „Любимата на Огрим“, но не мога да си спомня с точност. Защо? Нима я знаете? — попита Д’Арчи.
— Любимата на Огрим! — повтори тя.
— Прекрасна е! Съжалявам, че нямате глас тази вечер! — каза Мери Джейн.
— Мери Джейн, стига си ядосвала Мистър Д’Арчи! — каза Кейт. — Не желая!
