Беше разтреперан от желание и гняв и не чу кога бе застанала до него. Стоеше изправена и го гледаше странно. После изведнъж застана на пръсти, прегърна го през раменете и го целуна.
— Ти си много щедър човек, Габриел!
Габриел потрепери от щастие и от желание, вплете ръцете си в косите й и бавно започна да ги реше назад, милваше косата й. Когато ги миеше те блестяха и ставаха меки. Сърцето му биеше от щастие. Беше си пожелал да дойде сама. Може би беше предал мислите си, тя ги беше чула. Вероятно беше почувствала огромното му желание. И сега, когато толкова лесно беше паднала в прегръдките му се чудеше, защо е толкова различна.
Стоеше, държейки косата й в шепите си. После обхвана тялото й с една ръка и й каза тихо:
— Грета, мила, за какво си мислиш?
Тя не отговори, а просто се отпусна в прегръдката му.
— Кажи ми, за какво мислиш, Грета? Мисля, че знам какъв е проблема. Знам ли?
Не каза нищо в началото. После заплака:
— Мисля за онази стара песен — „Любимата на Огрим“!
Тя се измъкна от прегръдката му, седна на леглото и скри лице в ръцете си. Габриел постоя още малко учуден и после я последва. Докато прекосяваше до огледалото се видя в цял ръст, челото си, добре оформеното тяло, изражението на лицето си, от което винаги се е изненадвал в огледалото, рамките на очилата. Спря на няколко стъпки от нея и попита:
— И какво за песента? Разтрои ли те?
Тя махна дланите от очите си и избърса сълзите си с ръка, като дете.
— Защо, Грета? — попита той.
— Мисля си за един човек, преди много много години, той обичаше да я пее!
— И кой е този човек?
— Познавах го от Гелуей, докато живеех при баба!
Габриел се засмя. Усети как тъп гняв изникна в подсъзнанието му, по вените му потече страст.
— Някой, в който си била влюбена?
— Едно момче, казваше се Майкъл Фъри, той я пееше, обичаше да я пее. Беше толкова деликатен.
Габриел замълча. Не искаше тя да разбира, че той е заинтригуван от онова момче.
— Виждам го толкова ясно! — каза тя, след малко. — Какви очи имаше, големи, тъмни… И какво чувство в тях… изражение.
— О, била си влюбена тогава?
— Обичай да се разхождам с него.
Една мисъл пробяга в главата на Габриел.
— Вероятно за това искаш да отидеш там с оная Айвърс? — попита студено той. Тя го изгледа изненадано и каза:
— За какво? — Почувства се неловко пред погледа й. Повдигна рамене и каза:
— Знам ли? За да го видиш, предполагам? Тя погледна зад него през прозореца. После замълча.
— Той е мъртъв! — каза тя след дълга пауза. — Умря на седемнайсет. Не е ли ужасно да умреш толкова млад?
— Какъв беше той? — попита иронично Габриел.
— Работеше в завода за газ. — каза тя.
Габриел се почувства унижен от собствената си ирония и от пробуждането на духа на мъртвеца, момчето от завода. Докато той си бе спомнял миговете от съвместният им живот, изпълнени с нежност, радост, желание, тя го бе сравнявала наум с друг, бе мислила за друг. Почувства се ужасно нелепо, беше играл като маминото синче на лелите си, като нервен сантименталист, идеализирайки собствените си клоунски страсти, жалкият малоумник, чиито образ бе видял в огледалото. Инстинктивно се обърна с лице към светлината, за да не види тя срамът, който се изписа на челото му. Опита се да запази тон на студена арогантност, но гласът му стана смирен и индиферентен.
— Предполагам, че си била влюбена в това момче, Грета?
— Много, тогава!
Гласът й беше тайнствен и тъжен. Габриел усети, колко безсмислено е да я наранява повече, хвана една от ръцете й и каза тъжно:
— И защо е умрял толкова млад, Грета? Изтощение, това ли е то?
— Мисля, че умря заради мен! — каза тя.
Габриел усети смътен ужас от този отговор, като в онези часове, когато мислеше, че триумфира, някаква неуловима, невидима, отмъстителна фигура заставаше срещу него, изправеше се със силата на ужасния страх, черпеше сили от ужасния свят. Той се отърси от това чувство чрез логиката си и продължи да държи ръката й. Не я пита нищо повече, усещаше, че ще му каже сама. Ръката й — топла и изпотена, не отговаряше на допира му, но той продължи да я гали, както в онази пролетна утрин.
— Беше зима, — каза тя. — точно в началото на зимата, когато трябваше да напусна баба и да отида в манастир тук. Беше болен, много болен и не трябваше да излиза от къщи. Бил на смъртно легло, казваха, или нещо подобно. Така и не разбрах. — Тя спря за момент и после продължи. — Горкото момче, беше много влюбен в мен, беше толкова нежен. Обичахме да се разхождаме заедно, Габриел, знаеш, както правят всички на село. Учеше музика, само заради здравето си. Имаше прекрасен глас, бедния Майкъл Фъри.
— Ами после? — попита Габриел.
— Ами после, когато трябваше да се махна от Гелуей и да отида да уча в манастир, той беше много зле и не ми позволяваха да отида да го видя. Написах му писмо, че заминавам за Дъблин и че ще се върна лятото и че се надявам да е по-добре тогава. — Спря за момент, овладявайки гласа си и продължи. — Тогава, нощта преди да замина, бях в къщата на баба и точно си стягах багажа, когато чух как някой удря по прозореца с камъни. Прозорецът беше толкова мокър, че не се виждаше нищо през него, изтичах долу, изтичах през градината и там беше горкото момче, трепереше.
— Не му ли каза да се върне обратно?
— Разбира се, настоях да си тръгне, казах му, че ще умре на този дъжд. Но той не искаше. Мога да видя очите му, толкова ясно, толкова добре! Стоеше на края на стената, под едно дърво.
— Не се ли върна вкъщи?
— Да, върна се! Още на първата седмица, когато бях в манастира, той е починал. Погребали го в Отерард, откъдето бил рода му. О, когато разбрах, че е мъртъв…
Спря, хълцайки, после се просна на леглото и заплака. Габриел подържа още малко ръката й, нерешително, и после засрамен, че нарушава скръбта й я положи тихо на леглото, зави я и отиде тихо до прозореца.
Заспа бързо.
Габриел, подпрян на лакът, погледа за няколко мига косата й, полуотворената й уста и се заслуша в дишането й. Да, имала е своят романс в живота, един мъж е умрял заради нея. Усети болка от това, колко малка роля в живота й е изиграл той, нейният съпруг. Наблюдава я дълго, докато спеше, като че ли никога не са били мъж и жена. Учудените му очи почиваха дълго по лицето й, по косата й, чудеше се как ли е изглеждала тогава, с онази си моминска красота. Странна приятелска жал докосна душата му. Не можеше да каже, не можеше дори и на себе си да каже, че това лице е изгубило красотата си, но знаеше, че не беше това лицето, по което беше изгорял младият Майкъл Фъри.
Вероятно не му беше разказала цялата история. Погледът му се насочи към стола, на който бе метнала дрехите си. Палтото беше паднало на пода. Едната обувка беше паднала настрани, другата стоеше права. Чудеше се на собствените си емоции преди час. На какво се дължаха? На вечерята у лелите му, на собствената му глупава реч, на виното и танците, на веселата възбуда от думите лека нощ в коридора, на удоволствието от снежната разходка? Горката Леля Джулия! Тя също живееше в сянката на Патрик Моркан и коня му. Беше усетил соколовият й поглед за момент, докато пееше. Вероятно пак щеше да седи в същата стая, облечен в черно и бяло, с шапка на коленете. Очилата щеха да бъдат свалени, Леля Кейт щеше да седи срещу него, да плаче и да си чисти носа и да му разказва, как е умряла Джулия. Щеше да каже няколко думи в нейна памет, вероятно пак нещо глупаво и ненужно. Да, да, щеше да се случи скоро!
Студеният въздух в стаята вкочани раменете му. Съблече дрехите си и легна до жена си. Един след друг
