— Имам къща южно от селото.
— На юг от селото няма нищо друго, освен Ванора Пойнт и къщата на семейство Тревелиън — предизвика го Моли.
Усмивката не слезе от лицето му.
— Точно така.
Внезапно Моли разбра кой беше непознатият. Господи, колко истории беше чувала, истории, които се шепнеха от ухо на ухо…
— Вие сте Улф Тревелиън — прошепна тя.
— Точно така.
Усмивката му бавно се стопи, а зелените му очи помръкнаха. Моли разбираше, че трябва да бяга, поне да се опита да използва тази възможност, въпреки че Улф Тревелиън без съмнение бе по-бърз от нея и ако решеше да я преследва, със сигурност щеше да я хване. Той обаче не изглеждаше като човек, който би я преследвал в гората, въпреки историите, които бе чувала за него, въпреки факта, че когато зелените му очи се спираха върху нея, кръвта се смразяваше в жилите й. Господи, ако майка й узнаеше… но майка й никога нямаше да узнае.
— Приятно ми е, мистър Тревелиън. Как сте? — Моли се поклони учтиво.
Отговорът й очевидно го изненада. На лицето му за миг се появи удивление, но бързо изчезна.
— Добре, благодаря, Червенокоске — отвърна сухо той. — А ти?
— Аз също.
Усмивката отново се върна на лицето му, по-малко мрачна от преди малко и по-малко заплашителна.
— Напуснах Ню Йорк сити, за да избягам от условностите на обществото, а ето че тук, всред гората, водим съвсем светски разговор. Изненадваш ме, Червенушке. Не си ли чувала за мен? Майка ти не те ли е предупреждавала колко съм опасен?
Моли се смути. Опита се да се преструва, че няма представа за репутацията му, но същевременно разбираше, че не може да лъже.
— Е, да, чувала съм някои доста шокиращи истории и майка ми наистина ме предупреждаваше за теб.
— Тогава защо си още тук?
Добър въпрос. Тя самата би трябвало да си го зададе.
— Не знам. Може би не вярвам на всичко, което чувам, мистър Тревелиън.
— Наричай ме Улф1.
Моли се усмихна. По някакъв странен начин името му отиваше.
Той приличаше на разбойник и тя не се съмняваше, че Улф можеше да бъде много опасен. Но не и спрямо нея. Моли чувстваше инстинктивно тази увереност, нещо, което не можеше да си обясни.
— Трябва да тръгвам, Улф. — Моли отстъпи две крачки назад. — Баба ме чака.
— За да й занесеш хляба, виното и рибата — добави той спокойно.
— И сиренето.
Той я гледаше толкова странно, в зелените му очи проблесна нещо и в миг угасна.
— Не се отклонявай от пътеката — предупреди я той.
— Няма.
Той й обърна гръб, а Моли продължи по пътечката. Случайната среща с Улф Тревелиън странно я вълнуваше.
— Червенокоске?
Моли се обърна с лице към него. Той вече изчезваше в сенките на високите дървета, които, като огромни чудовища, бяха готови да го погълнат всеки момент.
— Всеки ден ли минаваш по този път?
— Да — отвърна тя, като повиши глас, така че той да може да я чуе. — Ще те видя ли отново?
Измина известно време, преди той да отговори, а отговорът му долетя до нея като въздишка.
— Вероятно не.
Улф изчезна между дърветата. Думите му прозвучаха глухо и слабо, като едва доловимо ехо и усмивката на Моли се стопи.
Къщата на баба Кинкейд бе обърната с лице към пътя, водещ към Кингспорт. Зад нея се простираше неизбродна гъста гора. Тясната пътека, по която вървеше Моли, бе същата, която баба й сама бе проправила години по-рано, тъй като, също като Моли, бе нетърпелива и не обичаше да губи напразно времето си.
Днес Моли буквално тичаше колкото й държат краката към къщата на баба си. Не трябваше да губи времето си и да разговаря с непознати в гората, без значение колко вълнуващо и интересно бе преживяването. Тя нямаше време да завързва нови запознанства, тъй като денят й бе изпълнен със задълженията към майка й и възрастната мисис Кинкейд. Те се нуждаеха от нея и на Моли не й оставаше време да бъде ухажвана. Ето защо, почти на двадесет и четири годишна възраст, Моли все още не се беше омъжила.
Никога не бе ухажвана дълго и упорито като истинските красавици в града. Няколко ергени от Кингспорт бяха проявили интерес към нея, но това обикновено бяха по-възрастни мъже, които си търсеха съпруга, за да се грижи за дома им и дори за децата им. Вдовецът Пайл в продължение на няколко месеца бе доста настоятелен, мистър Додсън също бе проявил по едно време интерес към нея, въпреки че бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща.
Моли не проявяваше дори и най-слаб интерес към тях. През последните три години бе използвала като извинение факта, че майка й се нуждае от нея, за да им откаже. Преди това извинението беше болестта на баща й.
Моли искаше един ден да се омъжи, но не, за когото и да е. Със сигурност не за човек, който си търсеше само икономка или готвачка.
— Съжалявам, че закъснях — извика тя, като отвори рязко задната врата.
Бабата на Моли седеше в любимия си стол с книга в скута и с топъл шал около крехките си рамене.
— Не си закъсняла, Моли. — Възрастната жена затвори книгата и вдигна към внучката си въпросително поглед. — Господи, страните ти са червени като пелерината. Добре ли си? Случило ли се е нещо?
Би било толкова лесно да увери старата жена, че денят не е по-различен от всеки друг, че нищо необикновено не се е случило, но баба Кинкейд виждаше всичко, а Моли не й даваше сърце да я излъже.
— Срещнах един човек в гората. Един мъж. Мисля, че беше тръгнал на лов.
— Мислиш?
— Той носеше карабина, а на гърба си имаше раница, където сигурно си държи мунициите, освен това в нея имаше хляб и малко свинско месо.
— Откъде знаеш, че е носил хляб и свинско месо?
— Той ми каза.
Баба Кинкейд не беше прекалено страхлива като майката на Моли, но въпреки това изглеждаше много разтревожена.
— Трябва да се върнеш вкъщи по главния път, Моли. От години използвам тази пътечка и никога не съм срещала жива душа, да не говорим за непознати.
Моли постави кошницата на масата и започна да вади храната, която бе донесла.
— Е, той не беше съвсем непознат.
Настъпи миг на напрегната тишина. Моли се чувстваше много неловко, по гърба й започнаха да лазят тръпки.
— Моли? — Баба й бавно се изправи на крака с помощта на полирания бастун и се наведе леко напред. — Кой беше този човек?
Моли се обърна с лице към баба си и й се усмихна невинно.
— Улф Тревелиън — отвърна тихо.
— Бог да ни е на помощ! — прошепна баба Кинкейд, като вдигна очи към небето и сложи ръка на сърцето си. — Той нарани ли те? Докосна ли те?
