Това беше на път да се превърне в техен вечерен ритуал. Небеса, как можеше да го понесе?
Преди Моли да протестира, Улф седна в края на леглото. То хлътна леко, което я принуди да се изтърколи към него. Моли се опита да седне, но Улф постави ръце от двете й страни, като я принуди нежно, но настойчиво да легне отново на възглавницата. Моли не можеше да прочете нищо по безстрастното му лице. Нито усмивка, нито гняв. Отблясъците от огъня танцуваха по това сурово лице, прилично на гранитна скала.
Но ръцете му бяха внимателни, нежни. Пръстите му проследиха бузата и шията й, слязоха надолу към гърдите й. Но не доближи лице до нея.
Той я дразнеше и Моли стоеше, замръзнала, на мястото си. Не можеше да си наложи да му нареди да се маха, да спре да я докосва, не можеше и да поиска от него да свършва по-бързо с целувката.
— Липсваше ми — прошепна той, като премести ръката си по-надолу.
През материята на нощницата, Моли чувстваше топлината на кожата му и лекото му докосване бе толкова възбуждащо, все едно той галеше голата й кожа.
— И ти на мен — призна тя.
Щеше да загуби битката с него. Улф щеше да я люби и те щяха да си възвърнат предишните отношения, когато никога нямаше да бъде сигурна в съпруга си, щяха да споделят удоволствия и забавления, и нищо повече.
Но когато Улф прокара ръка по бедрото й, Моли забрави всичко това. Забрави защо бе настоявала той да й каже, че я обича, когато той всеки ден й доказваше, че се нуждае от нея.
Това бе достатъчно, реши Моли, когато Улф накрая сведе устните си към нейните. Имаха вкус на бренди и Моли с готовност разтвори устни в отговор. Когато обви ръце около врата му и го притисна към себе си, Моли осъзна, че студът в стаята и в душата й си беше отишъл. Всеки инч от кожата й започваше да гори, поне на нея така й се струваше. Тялото й се събуди за живот, както ставаше винаги когато Улф я докосваше. Моли изстена, Улф също. Тя изви тяло към него. Улф плъзна ръка между краката й и я погали. Моли искаше да се възпротиви, когато той премести ръка нагоре към корема й. Щеше ли да разгадае тайната й, преди да бе имала възможност да му каже?
Когато Улф отдели устните си от нейните и вдигна глава, изражението на лицето му се бе смекчило. Моли би искала стаята да е по-добре осветена, искаше да види дали в очите му има любов.
Улф погали корема й и се намръщи.
— Господи, Червенокоске. Ларкин каза, че изяждаш огромно количество храна, но аз не му повярвах. Започваш да дебелееш.
Моли седна бързо в леглото, а Улф стана и се отдалечи.
— Да надебелявам ли?
Но той й обърна гръб.
— Лека нощ, Червенокоске.
Улф се отправи към вратата, без нито веднъж да се обърне да я погледне.
Улф се облегна на вратата и затвори очи. Беше твърде близо. Дяволски близо. След миг щеше да я люби, щеше да загуби контрол над себе си и да й каже това, което искаше тя.
Това нямаше да стане. Моли трябваше да дойде при него. Тялото му болезнено я желаеше. Той беше глупак. Посегна към бравата, пръстите му дори се сключиха около нея, докато решителността му се бореше с желанието му.
Моли щеше да дойде при него. Може би дори тази нощ. И в неговото легло тя щеше да признае, че това, което споделяха, въпреки че не бе идеално, бе достатъчно.
Моли реши, че би могла да бъде упорита и трудна като Улф. Бе изминала цяла вечност, преди да заспи миналата нощ, след като я бе погалил, бе я целунал и я бе оставил сама, но тя нямаше да му позволи да разбере това.
Той не трябваше да узнае, че тя се бе свила под завивките, чувствайки се празна и самотна, че два пъти бе ставала от леглото и се бе приближавала към разделящата ги врата.
Ако той не я обичаше, тя винаги щеше да се пита колко време ще измине, преди той да се отегчи от нея. И да се влюби в друга жена. В него имаше любов и ако не я дадеше на нея, със сигурност щеше да я даде на някоя друга. А тя искаше любовта му само и единствено за себе си.
За да успее, трябваше да бъде силна. В противен случай Улф щеше да я съблазни и да я люби и те да се върнат към почти идеалните си отношения и Моли никога нямаше да знае със сигурност. След изминалата нощ Моли разбираше, че ще е невъзможно да вижда Улф, час след час, ден след ден и да отрича това, което наистина съществуваше между тях.
— Добро утро. — Моли надникна внимателно в кухнята. — Мога ли да вляза?
В кухнята вече се разнасяше чудесен аромат — във фурната се печеше хляб, а на печката се вареше плодово сладко.
— Разбира се — отвърна кратко Хариет и продължи да меси.
— Днес ще посетя баба и се чудех дали е останал от онзи чудесен кейк с подправки. Тя много ще го хареса, сигурна съм.
Хариет се усмихна.
— Останал е половината кейк. Разбира се, можете да вземете колкото пожелаете, госпожо.
Моли все още не можеше да се почувства като господарка на къщата. Слугите й отговаряха с уважение, което не бе спечелила и това я караше да се чувства виновна.
Моли уви голямо парче от кейка в ленена салфетка и напълни една кана с прясна лимонада, след това внимателно ги постави в кошницата.
Баба Кинкейд вече не зависеше от внучката си. За нея се грижеше Емили, сестрата на Ларкин, и при последното си посещение при нея Моли видя, че баба й се чувстваше чудесно. За Моли това посещение беше от особена важност. Имаше нужда да поговори с друга жена. Ако не кажеше на някого за бебето, щеше да се пръсне.
За тази дълга разходка Моли си бе облякла по-стари дрехи бяла ленена блуза с широки ръкави и удобна кафява пола. Времето беше хладно, затова Моли взе червената си наметка и покри с нея раменете си.
— Къде отиваш?
Тъкмо отваряше входната врата, когато този въпрос я накара да се закове на място. Обърна се и застана лице в лице със съпруга си.
Улф сигурно отдавна се бе събудил, изглеждаше спокоен и безстрастен, както винаги.
— Отивам да посетя баба. — Моли отметна назад рамене и се изправи гордо.
Улф я караше да се чувства толкова малка, когато й се мръщеше по този начин. Очите му бавно обходиха тялото й. Моли очакваше да чуе от него думи на неодобрение, тъй като Улф никога не бе харесвал простото й облекло, а това, което носеше в момента, изобщо не бе подходящо за съпругата на Улф Тревелиън.
— Уили ли ще те откара? — попита той, като очевидно сметна за по-удачно да не прави коментар за облеклото й.
— Не. Имам нужда да повървя пеша.
Улф вдигна учудено вежди, а на лицето му се изписа покровителствено изражение, което я вбесяваше.
— Ще те откарам с каретата.
— Предпочитам да вървя пеша — настоя Моли.
— Тогава ще те следвам — отвърна бързо той. — Само за да съм сигурен, че си в безопасност.
Моли вирна брадичка.
— Забранявам ти — отвърна тихо.
Изглежда, за момент Улф като че ли бе решил да спори с нея, но после се отказа. В продължение на един дълъг момент просто я изпиваше с поглед.
— Кажи ми, Червенокоске — започна тихо той. — Как спа през изминалата нощ?
— Чудесно — отвърна бързо тя, но веднага почувства как се изчервява.
По дяволите, Улф веднага разбра, че тя лъжеше.
