убийства в Москва — отвърнах.
— А аз съм Мария Баданова. Някога бях шампионка на Съветския съюз по плуване и бронзова медалистка от олимпиадата в Монреал, макар че сега трудно бихте си го представили.
Някогашна шампионка по плуване, а сега съпруга на губернатора. Изразих уважението си с лек поклон. В случая модел ми беше американският актьор Кери Грант.
— Аз съм причината за присъствието ви тук тази вечер — продължи госпожа Баданова и намръщи дебело начервените си устни. — Съпругът ми не ви ли каза?
— Не, госпожо — отвърнах озадачен.
— Естествено, избрах ви заради външния ви вид, Константин. Това беше главното ми съображение.
Направо ме събори. Кери Грант също.
— При това стечение на обстоятелствата беше неизбежно — продължи тя, размърдвайки кокетно мощните си рамене, от което голите й ръце се разтресоха. — Не е ли така?
Известно е, че голяма част от рускините са ненаситни и страдат от нещо като приапизъм в женски вариант.
— Главното съображение ли? Струва ми се, че не ви разбирам.
Усетих, че усмивката ми стои като вкаменена. Тя също се усмихна и потри бръчките по шията си.
— Карам ви да се чувствате неловко, Константин.
— Озадачавате ме, госпожо — отвърнах предпазливо.
В този момент тя избухна в смях:
— Ох, господи! — Разтвори широко обятията си и огромната й гръд се повдигна към мен. — Ама разбира се! Той още не е разговарял с вас. Съпругът ми дори не ви е споменал за какво става въпрос.
— Нито дума.
— И вие си помислихте, че тази стара гарга иска да си клъвне набързо от вашата плът.
—
Тя хвана ръката ми.
— Хайде да си вземем по още една чаша шампанско. По време на вечерята ще трябва да седите до мен. Мъжът ми ще настои да седне до вашата ослепителна съпруга.
— Но аз все още не знам за какво съм избран. Ще ми кажете ли?
— Редно е да оставя Антон да стори това, когато той реши. Ще ви кажа само, че сте двама кандидати. Вие сте много по-красивият, затова убедих съпруга си да се срещне първо с вас. А докато дойде този момент, нека да пием и пофлиртуваме. Използвайте въображението си, Константин. Притворете клепачи, докато образът в очите ви се замъгли. Мислете си, че съм младо и стройно създание с четиридесет или петдесет години по-младо.
Той ми се понрави далече по-малко от нея. Беше нисък, с гърбав нос, обръсната над ушите коса и гъста, къдрава черна грива на темето. Бивш военен — кабинетен генерал от военновъздушните сили през неотдавнашната гражданска война. В същото време жена му бе въртяла успешния им бизнес, произвеждайки униформи за армията на националистите. Сега неговата евтина марка дънки „Тексас- Баданов“ е работно облекло за голяма част от мъжкото население в Мурманск. И все пак губернаторът Баданов беше преди всичко политик. Имаше вид, обличаше се и говореше като политик — въпреки че се ползваше с репутацията на сравнително честен човек. А в днешна Русия честните политици трябва със свещ да ги търсиш.
— Ще започна с това, че градът се обезкървява и замира — каза той, крачейки енергично към големия прозорец, който заемаше цялата стена. Бяхме в библиотеката, далече от другите гости. — Елате тук, инспекторе. Погледнете високите блокове по хълмовете отвъд реката и ми кажете какво ви прави впечатление.
— От северната страна на залива ли? Всичките са безлюдни. — Загледах се в тъмните бетонни кули, които стърчаха в звездното небе. — Хората са ги напуснали.
— Именно. Аз имам амбицията да съживя града. Известно ли ви е, че Рим е бил построен на седем хълма?
— Май че съм го чел някъде.
— Пребройте хълмовете, Вадим. Седем са, нали толкова виждате?
— Горе-долу — отвърнах, взирайки се в групичките блокове по околните хълмове.
— Това е поличба, Вадим. Като столица на възродената Колска област Мурманск отново ще стъпи на краката си. Пак ще блестят светлини от онези тъмни хълмове. В момента Кола има несметни минерални залежи и само по-малко от половин милион души население.
— Струва ми се, че промените вече са започнали, губернаторе. Имам впечатлението, че все повече американци идват насам, бизнесмени, инженери…
— Лешояди — каза той категорично.
— Спомням си публичното ви изявление, че се нуждаем от колкото може повече помощ от страна на американците.
— Не помощ, Вадим, а
Замислих се над това.
— Честно казано — отвърнах, — не съм убеден, че културното ни наследство от двадесети век може да послужи за пример на когото и да било, губернаторе.
— Да не би и вие да сте един от онези поклонници на Запада, готови да отворят шлюзовете пред готовия да ни залее потоп от американски сурогати? Вярно ли е, че част от нашите граждани са започнали да наричат областта „Кока-Кола“?
— Според мен мисълта, че сме привлекли такова голямо внимание отвъд Атлантика, е основание за гордост.
— Не мога да приема такова нещо, Вадим. Кока-Кола ли? Това е гавра. Вие, милицията, би трябвало незабавно да реагирате много остро винаги когато чуете да се употребява тази подигравка. — Обърна се и отиде до масичката за сервиране. — А сега да пристъпим към въпроса. Задачата може би ще ви се стори странна… — В тона му имаше рязка промяна. — При избора на изпълнител за нея главният критерий беше владеенето на английски. — Наля по една чаша бренди. Не говореше точно това, което чух от жена му, но се усмихнах уверено. Той ме погледна и вдигна високо гъстите си сиви вежди. — Чувам, че говорите този език изключително добре.
— Завършил съм висше филологическо образование, господин губернатор. Английски и френски. След това по време на военната ми служба във флота завърших специализиран радиоразузнавателен курс по идиоматичен американски английски.
Той посочи с кимване телефона и каза:
— Искам да отговорите на следващото позвъняване. Ще бъде видео връзка от Москва.
По всичко личеше, че няма намерение да ми каже нещо повече. Подаде ми брендито. Аз вдъхнах аромата му с универсалното одобряващо изражение и си позволих да разходя поглед по бутафорните, подвързани с кожа книги покрай стените. Но мисълта ми се въртеше около предстоящото обаждане по телефона.
Изглежда, почти нямаше за какво да разговаряме, докато чакахме позвъняването на телефона. Последвах го до големия прозорец и се загледах навън, но той не добави нищо повече към идеята си за възраждане на града.
Трябва да кажа, че Мурманск не е град, който лесно може да внуши мисли за възраждане. Гълфстрийм, както вече споменах, кара водата на морето при нас да изпуска нежна пара дори и през най-мразовитите дни на полярната зима, когато всички сладководни езера наоколо са покрити с дебел лед. Построен на десния бряг на река Кола на двадесет километра от морето, днес градът е една голяма сталинска камара от напукани бетонни сгради, прорязана от широки булеварди като „Ленински проспект“, който сега се нарича „Улица на обединението“. Имаме безброй проблеми и обезлюдяването е само един от тях. Със сигурност замърсяването на околната среда също влиза в списъка. Не създаващото леки неудобства замърсяване,
