ума и дума и изведнъж започваха да се държат важно и наперено. Девойки, на които не бях представен, се цупеха и гледаха със завист онези, които вече се познаваха с мен. А на една от тях, с която седях по време на два танца (впрочем тя седя, а аз стоях прав в грациозна поза край нея — костюмиерът ме беше посъветвал да не сядам), направо съсипах бъдещето и още не мога да си го простя. Любимият й беше способен млад човек, син на търговец на памук, и сигурно щеше да й стане добър съпруг, но кой му е крив, че беше направил глупостта да дойде облечен като бирена бутилка.
Впрочем може би е по-добре, че тези стари моди вече са отминали. За една седмица униформата можеше да заличи без остатък вродената ми скромност.
Чудя се обаче защо костюмираните балове не се ползуват вече с популярност в това сиво наше време. Детският инстинкт да се „маскираме“, „да играем на нещо“, съществува у всички нас. И понякога толкова се изморяваме да си бъдем все „ние“, да играем нашата собствена роля. Веднъж бях поканен на чай и около масата се водеше следният разговор:
Дали някой от нас, ако това бъде възможно, би сменил съдбата си с нечия друга — беднякът с милионера, гувернантката с принцесата. Да смени не само общественото си положение и заобикалящата го обстановка, но и здравето си, сърцето си, ума си, душата си. Да не запази от собственото си същество нито една частица, само паметта. Общото мнение беше отрицателно, само една дама изказа желание.
— О, ти никога не би го направила, мила — възрази й една нейна приятелка. — Само така си мислиш.
— Не, ще го направя — настояваше дамата. — Толкова съм изморена от себе си, че съм готова да се сменя дори с тебе.
В младите ми години най-важният въпрос за мене беше — какъв вид човек да си избера да стана. Когато си на деветнадесет години, неизбежно си задаваш този въпрос. А когато станеш на тридесет и девет, с въздишка си казваш: бих искал Съдбата да не ме беше правила точно такъв.
В онези дни бях най-усърден читател на всякакви „полезни съвети за млади мъже“ и от тях заключавах, че е само въпрос на мой личен избор дали да стана „сър Ланселот“, „хер Тойфелсдьох“ или пък „Яго“. И грижливо прехвърлях през ума си всички недостатъци и преимущества на това да изживееш живота си повърхностно и весело или сериозно и задълбочено. Образци за подражание търсех в книгите. Байрън по онова време беше все още много популярен и много млади хора под негово влияние решаваха да се превърнат в мрачни и меланхолични, уморени от живота и вглъбени в себе си младежи. Аз намислих да се присъединя към тях.
В продължение на един месец почти не се усмихвах или ако се усмихвах, то усмивката ми беше уморена, горчива, усмивка на разбито сърце — така поне си мислех аз. Плиткоумните наблюдатели обаче я тълкуваха съвсем погрешно.
— Много добре зная как се чувствуваш — казваха те със съчувствен поглед. — И мен ме мъчи често. От промяната на времето е, струва ми се. — И ме съветваха да изпия чаша силно уиски или джин.
Не мога да ви опиша колко оскърбен се чувствува младият човек, загрижен да зарови скритата си скръб под планина от мълчание, когато някой простак го потупа по рамото с въпроса: „Е, как е махмурлукът тази сутрин?“, когато онези, дето си мислят, че всичко разбират, нарекат неговото тъй възвишено страдание „неразположение“ след пиянство.
Младият джентълмен, който е решил да възприеме байръновски образ, среща и практически трудности по пътя си. Например той трябва да бъде неимоверно порочен и безпътен или по-точно, да е имал неимоверно порочно и безпътно минало, а да си бил или да си в момента порочен с малък доход, е направо невъзможно. Озлочестяването и на най-простото момиче струва пари. Не можеш да се отдаваш на лудории срещу „свидетелство за бедност“; пък и това не би било „байръновско“.
„Да удавиш спомена си в чашата“ звучи красиво, но чашата в такъв случай трябва да бъде пълна с някаква скъпа напитка. „Да отпиеш дълбока глътка токайско“ или „асти“ също звучи поетично, но когато кесията ти позволява да отпиеш само глътка евтина бира, и то от чаша, толкова плитка, че нищо да не може да се удави в нея, грехът губи аромата си.
Възможно е също — поне така си мисля сега — по онова време у мен да се е таило и убеждението, че Порокът, дори и в най-изтънчения си вид, на слънчева светлина изглежда грозен, жалък и отблъскващ; че в литературата е много живописен, но в живота е една миришеща на лошо дреха, която добродетелният, ала безволев човек понякога може да надене, но която с всички сили трябва да се мъчи да отмахне от себе си, за да си върне душевната чистота.
Така или иначе, аз се отегчих да упражнявам ролята на мрачен млад човек и докато се колебаех каква друга да захвана, попадна ми под ръка една книга, чийто герой беше някакво весело и жизнерадостно младо конте. Той беше ревностен посетител на борби между петли и между хора, обичаше да флиртува с актриси, да задига чукчетата на вратите, да гаси уличните фенери и да погажда най-весели и забавни номера на нощните пазачи. И за всичко това героините на книгата едва ли не го боготворяха. Не можех ли и аз да флиртувам с актриси, да гася уличните лампи, да си правя шеги с полицаите и да бъда любен? Животът в Лондон се беше променил от времето на моя герой, но и доста от предишното беше останало, а сърцето на жената е вечно. Ако нямаше вече борби, то поне имаше боксови състезания в мрачните, опушени салони на Уайтчепъл Роуд. Борбите с петли бяха излезнали от мода, но не можеше ли във влажните изби край реката срещу два пенса да наблюдаваш с вълнение как териери гонят и унищожават обезумели плъхове и да се чувствуваш спортсмен? Вярно е, че тези сцени не пораждаха у мене онази безумна веселост, която никога не изоставяше моя герой, но може би за да се развеселя така, ми пречеше острият мирис на джин, на застоял тютюнев дим и постоянният страх от полицията. Основните елементи обаче бяха същите и на следващата сутрин аз можех да възкликна с думите на моя прототип: „Дявол да го вземе, чувствувам се тъй, сякаш всички бесове са влезли в главата ми!“
Но и тук фаталната липса на средства ми създаваше спънки. (Колко материал за размисъл дава на философите това влияние на доходите върху формирането на човешкия характер.) Дори петостепенните боксови състезания, организирани на приятелски начала, и борбите с плъхове в копторите на Родърхайд стават скъпички, щом се разбере, че ти си единственият джентълмен с висока яка сред цялата компания и останалите естествено очакват да поемеш ролята на домакин и да почерпиш всички с по чаша бира с джин.
Вярно е, че чупенето на звънци и катеренето по стълбовете на уличните лампи не ти струва пари, стига да не те пипнат на местопрестъплението, но вземеш ли да го правиш много често, започва да ти омръзва. Пък и модерните улични лампи в Лондон никак не са пригодени за спорт. С доста усилия успяваш да ги обгърнеш. Мръсотията, която обираш от тях, е също една пречка за катерещия се. Когато вече си успял да се покатериш по третия си стълб, усещаш как изведнъж те обзема отвращение към този вид „веселба“ и започваш да мечтаеш за уханен сапун и топла вана.
И в шегите с полицаите удоволствието не остава само твое. Може би защото аз не действувах благоразумно. Сега, като си спомням всичко това, ми идва на ум, че Ковънт Гардън и Грейт Молбъръ стрийт са били крайно неподходящи места за този вид шеги. Да нахлупиш над очите каската на някой дебел полицай, е една изключително забавна шега. Докато той се мъчи да си освободи главата, ти му задаваш разни смешни въпроси и в момента, в който вече си измъква каската, ти изчезваш. Но тази игра не трябва да се играе в такъв район на града, където на всеки десет метра се падат по трима полицаи. Защото, ако другите двама полицаи, които от десет минути те държат под око от съседния ъгъл, забележат какво правиш с третия, няма да ти остане време да се насладиш достатъчно на ситуацията. Когато вече си пробягал цялата Грейт Титчфийлд стрийт и два пъти си обиколил Оксфърд Маркит, започваш да мислиш, че една шега не бива да продължава прекалено дълго, защото има опасност да стане отегчителна. Започваш да си мислиш също, че е време вече да се прибереш, да се видиш с приятелите. „Законът“ обаче, нараснал от подкрепленията на шест или седем мъже, тъкмо започва да се наслаждава на гонитбата. Да, като тичаш по Хъноувър скуеър, си представяш сцената в съда на следващата сутрин. Ще те обвинят, че си нарушил обществения ред в пияно състояние. Излишно ще бъде да обясняваш на съдията (или по-късно на близките си), че само си се опитвал да подражаваш на героя на един роман, който с всички свои лудории е будил само възхищение. Ще те глобят обичайните четиридесет шилинга и следващия път, когато отидеш у Мейфийлдови, момичетата няма да си бъдат в къщи, а мисиз Мейфийлд, която винаги е проявявала майчински грижи към теб, ще ти поговори сериозно и ще поиска да й обещаеш, че никога вече няма да сложиш капка алкохол в уста.
