Благодарение на младостта и на здравия си организъм при Нотинг Хил успяваш да се отървеш от преследването; и за да избегнеш възможността от някакви непредвидени случки при връщането, прибираш се в Блумзбъри, обикаляйки чак през Кемдън Таун и Излингтън.
Простих се със склонността към подобен род шеги в ранните часове на една неделна утрин, докато висях вкопчан здраво в олука на някаква къща, разположена в една странична улица на Сохо, като се заклех тържествено пред самото провидение. Обърнах се към него като мъж към мъж. „Помогни ми да се измъкна оттук (мисля, че точно това бяха думите, които прошепнах тогава) и никога вече няма да си устройвам шеги.“ Провидението се съгласи на сделката и ми помогна. Но това измъкване беше толкова сложно — в него се включваха един счупен прозорец на покрива и три счупени глобуса на газови лампи, два часа престой в една изба за въглища и една златна лира за палтото, което някакъв келнер ми зае, — че когато най-после се добрах до стаята си и огледах онова, което беше останало от мене, не можах да се сдържа и да не си кажа, че провидението все пак можеше да свърши работата и по-изкусно. Тези мисли, разбира се, не събудиха у мен желание да наруша договора; бях се налудувал вече и сега стремежът ми беше към скромен и тих живот.
Потърсих съответно нов образец и скоро намерих един, който отлично подхождаше на намеренията ми. Германският професор беше станал много популярен литературен герой в този период. Носеше косите си дълги и, общо взето, беше малко небрежен, но затова пък сърцето му бе от стомана, а понякога и от злато. Болшинството от героите в книгата, преценявайки по външността му и по разговорите — на повален английски, отнасящи се главно до покойната му майка и малката му сестра Лиза, — го смятаха за безинтересен, но те не знаеха за сърцето му. Най-ценното му притежание беше някакво куцо куче, което той беше спасил от една жестока улична тълпа; и когато не говореше на развален английски, той галеше кучето.
Но неговата специалност беше да спира подплашени коне и по този начин да спасява живота на героинята. Това, комбинирано с разваления му английски и кучето, го правеше неотразим.
Този образ ми се стори така приветлив и спокоен, че реших да го опитам. Аз, разбира се не можех да бъда немски професор, но можех, както го и направих, да нося косата си дълга въпреки че всички ме съветваха да не я нося дълга, най-вече малките момчета. Помъчих да се сдобия с куцо куче, но не успях. Един едноок търговец в Севън Дайълз, към когото прибягнах като към последна възможност, предложи да ми окуци едно срещу допълнителни пет шилинга, но аз отхвърлих предложението му. Късно една нощ обаче случаят ме срещна на улицата с някакво гладно и измършавяло, без определена порода псе. Не беше куцо, но изглеждаше доста болнаво. И понеже нямах чувството, че отнемам от някого някаква особена ценност, примамих го в къщи и взех да го храня. Изглежда обаче, че съм го прехранил. Накрая то тъй заякна, че не можеше да ми свърши никаква работа. На всичкото отгоре се оказа и с лоши навици, а беше твърде старо, за да го отучвам. И псето стана проклятието на квартала. Основното му занимание се състоеше в това да души кокошките и да задига зайци от витрините на месарниците. За разнообразие понякога душеше котки и плашеше децата, като се мушкаше между краката им и скимтеше. Имаше моменти, в които бях готов аз самият да го окуця, стига да можех да го докопам. Нищо не постигнах с това куче, нищо. Хората, вместо да ме похвалят, че съм спасил живота на едно умиращо от глад животно, ме наричаха глупак и ме предупреждаваха, че ако аз не удавя звяра, те ще го удавят. И това куче напълно провали характера ми — имам пред вид характера, който исках да си създам в онзи период. Как можех да минавам пред хората за младеж със златно сърце, когато ме сварваха насред улицата да замервам с камъни собственото си куче? А единствено камъните успяваха да го достигнат и да го укротят.
Липсата на побягнали коне също ме затрудняваше да се проявя. Конете в нашата околност не бяха коне, дето ще се подплашат и побягнат.
Веднъж, само веднъж ми се представи възможност да се упражня в укротителство. И възможността беше чудесна, защото животното не бягаше бързо. Всъщност съмнявам се дали то самото изобщо знаеше, че е побягнало. По-късно се разбра, че имало навик, след като почака известно време господаря си пред „Роза и корона“, да си изприпка до в къщи само. Когато мина покрай мен, то се движеше едва със седем мили в час, а поводите му се влачеха сгодно край него. Тъкмо случай за начеващ укротител и аз се приготвих. В критичния момент обаче двама досадни полицаи ме изблъскаха настрани и те спряха коня.
После се оказа, че не е имало за какво да съжалявам. Щял съм да спася само един плешив и много пиян търговски пътник, който ругаел отвратително и замерял тълпата с празни кутии за мъжки яки.
Веднъж от прозореца си гледах как трима мъже искаха да спрат един побягнал кон. Тримата застанаха спокойно на средата на пътя и зачакаха. Бяха доста далеч от мене, за да мога да видя лицата им, но поведението им говореше, че са готови на героизъм, дори на смърт.
Човекът, който беше най-напред, разпери ръце и не трепна, докато конят не се приближи на двадесет метра от него. Но тъй като животното явно нямаше намерение да опре бесния си кариер, храбрецът се отдръпна на бордюра и остана да гледа подире му с явно съжаление, сякаш си казваше: „Добре, щом като си толкова вироглав, няма какво повече да се занимавам с тебе.“
Вторият, който се беше заел да предотвратява катастрофата, като видя какво става, без нито миг да се колебае, кривна в страничната уличка и изчезна. Третият остана на мястото си и когато конят мина покрай него, той му изкрещя нещо. Какво точно, не чух, но не се съмнявам, че му е дал някакъв добър съвет. Конят обаче беше прекалено ьъзбуден, за да го чуе. Първият и третият след това се срещнаха и взеха енергично да обсъждат случилото се. Предполагам, че са се ядосвали на твърдоглавието на подплашените коне изобщо и са се надявали, че никой не е пострадал.
Вече не помня какви други роли съм разигравал в ония дни. Помня само, че една ми навлече големи неприятности — ролята на прям, честен и откровен млад човек, който винаги говори това, което мисли.
В живота си съм срещал само един човек, който не си патеше от това, че изразяваше открито мислите си. Чувал съм го да удря по масата с юмрук и да възкликва:
— Искате да ви лаская, да ви натъпча с куп лъжи? Не, аз не съм такъв, Джим Къмптън не е такъв. Ако искате обаче да чуете истинското ми мнение, ще ви кажа, че дъщеря ви е най-прекрасната пианистка, която съм чувал. Не казвам, че е гениална, но съм слушал и Лист, и Мецлер, и другите знаменитости и от всички предпочитам нея. Ето ви моето мнение. Казвам ви това, което мисля, с риск да ви обидя.
— Колко е приятно да срещнеш човек, който не се страхува да изкаже откровено мислите си — провикват се родителите. — Защо всички не сме така откровени?
Последната роля, с която се залових, ми се струваше много лесна за изпълнение — обичан и уважаван млад човек, чието обаяние се крие в това, че винаги играе сам себе си. Другите се преструват, а той винаги е естествен, непринуден, с една дума, такъв, какъвто си е.
Аз също желаех да бъда такъв, какъвто съм. Тогава обаче възникна въпросът: какъв съм всъщност?
Преди всичко трябваше да реша този въпрос. Но не съм го решил и до днес. Какво съм? Дали не съм почтен джентълмен, крачещ по света със смело сърце и високо вдигната глава, непримирим към всяка низост, враждебен към всяка дребнавост? Дали не съм низък и дребнав човек — точно от онзи вид, който аз, почтеният джентълмен със смелото сърце и високо вдигнатата глава, така много презирам — пълзящ към жалката си цел по нечестни пътища, раболепен пред силата, страхлив пред болката? Дали не съм… Драги ми читателю, мога да ти изброявам още много и много неща, които разкриват какво презряно същество съм аз. Но защо да обезпокоявам чувствителния ти слух? Ти пак няма да ме познаеш. Само ще се ужасиш, като разбереш, че редом с теб на земята съществува такава долна и жалка разновидност на човешкия род. По- добре да не опознавате тази вредна твар, драги господине и госпожо. Защо да обременявам ума ви с излишни знания?
Аз съм философ и еднакво весело посрещам и бурите, и слънчевите лъчи. Само понякога, когато нещата около мен не вървят точно така, както аз бих желал, когато безразсъдни и подли хора вършат безразсъдни и подли дела, само тогава се разгневявам.
Както Хайне казва за себе си, така и аз мога да кажа — аз съм рицарят на „Светия Граал“, боря се за правда, почитам всички жени и уважавам всички мъже.
И в следващия миг се виждам в противниковите редици да се бия под черното знаме. (Как ли се объркват генералите на двете неприятелски армии, като виждат, че войниците им бягат ту в единия, ту в другия лагер!) Че какво друго е жената, ако не играчка на мъжа! Нима аз вече няма да мога да живея весело, защото ти си добродетелен? Какво друго са хората, ако не гладни кучета, които се борят за кокал! Бий другите, за да не те набият тебе! Истината не е друго, а прикрита лъжа!
