Бях в извънредно приповдигнато настроение дали защото се готвех да извърша една благородна постъпка или благодарение на собствената си правота въобще — не мога да съдя сам за себе си, но тази вечер аз се изкачвах по стълбището, преизпълнен с необикновена жизнерадост. Когато стигнах площадката, едва успях да спра: имах чувството, че ми се иска да се издигна още по-нагоре, към тавана. Обаче с помощта на перилата съумях да удържа своя честолюбив стремеж, пожелах на всички лека нощ, влязох в стаята и затворих вратата зад себе си.
Неразбориите почнаха веднага. Свещта изпадна от свещника, още преди да пусна дръжката на вратата. И продължи да изпада оттам всеки път, щом я вдигнех и я пъхнех обратно. Накрая реших да мина без свещник и понесох свещта в ръка, но и в този случай тя за нищо на света не искаше да стои права. Тогава се ядосах, изхвърлих я през прозореца, съблякох се и легнах — в тъмнината.
Не заспах — никак не ми се спеше, лежах по гръб и гледах тавана, размишлявайки за различни неща. Жалко, че не мога да си припомня нито една от тези мисли, които нахлуваха в главата ми тогава, те бяха много остроумни. Аз самият тъй се смях, че креватът се тресеше.
Полежах така около половин час и съвсем забравих за привиденията, когато изведнъж, случайно оглеждайки стаята, забелязах в креслото при огъня един дух, който имаше рядко самодоволен вид и пушеше дълга глинена лула.
В първия миг и аз, като болшинството хора, изпаднали в подобни обстоятелства, помислих, че спя. Седнах в кревата и разтърках очи.
Не! Съмнения не можеше да има. Срещу мен седеше привидение. Аз виждах през него облегалката на креслото. То погледна към мен, измъкна от устата си призрака на своята лула кимна.
Най-чудното за мене в цялата тази история бе, че не изпитвах никаква тревога. Ако съм почувствал нещо, виждайки всичко това, то може би е било удоволствие. Все пак — намирах се в общество.
И аз казах:
— Добър вечер. Не намирате ли, че времето днес е малко хладно.
Той каза, че не бил забелязал, но че охотно ще ми повярва.
Няколко секунди двамата мълчахме, а после, стараейки се да бъда любезен, попитах:
— Предполагам, че имам честта да говоря с духа на джентълмена, замесен в нещастен случай с един от онези певци, които славят на Бъдни вечер Христос по улиците?
Той се усмихна и каза, че от моя страна е много мило да припомня това. Да очистиш един такъв кресльо не е кой знае каква заслуга, но все пак и това е някакъв принос.
Бях малко обезкуражен от отговора му. Очаквах да чуя стоновете на разкаянието. Духът, напротив, изглеждаше твърде доволен от себе си. И си помислих тогава, че след като той толкова спокойно се отнася към напомнянията, сигурно не би се оскърбил, ако му задам въпрос и за латернаджията. Историята на онзи нещастник ме интересуваше живо.
— Кажете, моля ви, вярно ли е — започнах, — че сте забъркан в убийството на италианския селянин, попаднал в нашия град със своята латерна, която свирела само шотландски песнички?
Той избухна.
— Забъркан, казвате? — извика с негодувание. — Кой се осмелява да твърди, че ми е помагал в тая работа? Аз умъртвих този момък собственоръчно. И никой не ми е помогнал ни най-малко. Сам го направих. Покажете ми човека, който оспорва този факт.
Успокоих го. Уверих го, че никога и в мислите ми не е съществувало съмнение, че той е единственият и истински убиец и отидох още по-нататък, питайки го какво е направил с тялото на корнетиста, след като го е убил.
Той каза:
— За кого от тях се отнася въпроса ви?
— О, значи, те са били няколко? — попитах.
Той се усмихна и кашлюкна самодоволно. Каза, че не би искал да изглежда самохвалко, но ако ги броиш заедно с тромбоните им, то излизат седем.
— Господи, боже мой! — възкликнах. — Бая сте се потрудили!
Отвърна ми, че не му прилича, разбира се, да говори така, но действително, по негово мнение, рядко се среща английско привидение от средната краса, което да има повече основания с удовлетворение да оглежда своя живот, проживян с такава полза за човечеството.
След това няколко минути седеше мълчаливо, пушейки лупата си, а аз внимателно го разглеждах. Никога по-рано, доколкото можех да си спомня, не ми се бе случвало да наблюдавам как едно привидение пуши и ми беше много интересно.
Попитах го какъв тютюн предпочита и той ми отвърна:
— Духът на сорта Кевъндиш.
Обясни ми, че духът на този тютюн, който човек пуши през живота си, остава на негово разположение и след смъртта. Каза ми още, че той лично е изпушил през живота си сума ти Кевъндиш, така че сега е достатъчно осигурен с духа на този именно тютюн.
Забелязах за себе си, че това е твърде полезен съвет и реших, докато съм жив, да пуша колкото се може повече.
Помислих, че може да се почне веднага и казах, че може би ще изпуша с него луличка за компания; той каза: „Давай, старче.“ Протегна ръка, извадих от джоба на сюртука си необходимите принадлежности и запуших.
След което завързахме дружески разговор и той ми разказа за всичките свои престъпления.
Той каза, че веднъж му се случило да живее в близост до млада лейди, която се учела да свири на китара, в същото време, когато насреща живеел джентълмен, свирещ на виолончело. И той с дяволска изобретателност запознал тези двама нищо не подозиращи млади хора и ги убедил да заминат и да се оженят въпреки волята на своите родители като вземат при това своите инструменти; те така и направили и не бил минал още докрай меденият им месец, когато тя пробила главата му с виолончелото, а той я обезобразил за цял живот, опитвайки се да запуши гърлото й с китарата.
Моят нов приятел ми разказа и за това, как примамвал при себе си вкъщи уличните търговци на кифлички и натъпквал в тях собствените им изделия дотогава, докато коремите им не се пукали и те, разбира се, умирали. Той каза, че по този начин е обезвредил десетима.
Девойките и младите хора, декламиращи по вечерите дълги и скучни стихотворения, а също хлапаците, които бродят нощем по улиците и свирят на хармоника — той обикновено ги отравял на партиди, по петнайсет наведнъж, за да му излиза по-евтино; докато уличните оратори и лектори, пледиращи относно вредата от спиртните напитки, той тях ги затварял по шестима в малка стая, поставил пред всекиго по чаша вода и чинийка за събиране на пожертвувания и им давал възможност да се надговарят един друг до самата си смърт.
Бе просто приятно да го слуша човек.
Попитах го, кога според него ще дойдат и останалите духове — духовете на уличния певец и на корнетиста, а също и на немците-оркестранти, за които разказваше чичо Джон. Той се усмихна и отговори, че никой от тях никога повече няма да се върне тук.
Аз казах:
— Как? Значи не е вярно, че те се срещат тук с вас на всяка Бъдни вечер и правят скандали?
Той отговори, че така било по-рано. На всяка Бъдни вечер в продължение на двайсет и пет години той се сражавал с тях в тази стая, но повече те няма да го безпокоят, нито него, нито обитателите на дома. Един след друг, той ги тръшнал по гръб, извадил ги от строя и ги направил абсолютно непригодни за по- нататъшното им явяване на земята. Тази същата вечер, малко преди да се кача тук, той се справил с последния немец-оркестрант и изхвърлил остатъците от него през пролуката на прозоречната рамка. Той заяви, че оттук нататък покрай него не би могло да се появи нищо такова, което може да се нарече привидение.
— Но вие самият, надявам се, ще идвате както винаги? — попитах. — Тук ще съжаляват, ако се лишат от особата ви.
— Ами не знам — отговори той. — Сега май няма и за какво да се идва. Ако разбира се — добави любезно, — вас ви няма. Аз ще дойда, но само при условие, че на следващата Бъдни вечер вие пак ще нощувате в същата стая.
