— Харесахте ми — продължи той. — Вие не изчезвате с писък при вида на един обикновен призрак и не ви се изправят косите. Не можете да си представите — каза ми той — до каква степен ми омръзна да гледам как на хората им се изправят косите.
Той каза, че това го дразни. В този миг от двора дойде лек шум и той трепна и почерня като истинска смърт.
— На вас ви е лошо! — извиках и скочих от леглото, притичвайки към него. — Кажете мога да направя за вас? Искате ли да пийна малко бренди й после да ви почерпя с неговия дъх?
Той помълча минутка, вслушвайки се напрегнато, после въздъхна с облекчение и сянката отново се върна на бузите му.
— Нищо, всичко е наред — промърмори. — Аз си мислех, че е петел.
— Какво говорите! За петлите е още рано — казах. — Още е едва средата на нощта.
— О, на тези проклети птици не им пука — горестно отговори той. — С еднакво удоволствие крещят посред нощ, както и във всяко друго време. И даже с още по-голямо удоволствие, ако знаят, че с това ще развалят някому вечерта. Мисля, че го правят нарочно.
И той ми разказа как един негов приятел, призрак на човек, убил водопроводния инкасатор, имал привичката да посещава една къща на Лонг-Ейкър, в мазето на която държали курник и всеки път, когато оттам минавал полицай и светлината на фенерчето му попадал в зарешетеното прозорче на мазето, старият петел си представял, че това е слънцето и веднага почвал да кукурига като луд, в резултат на което бедиият дух бил принуден да се възнесе и имаше случаи, когато той се връщаше вкъщи преди да стане един часа през нощта, обсипвайки с ужасни проклятия петела, заради когото посещението му на земята се ограничаваше в някакви си четиридесет минути.
Съгласих се, че това е доста несправедливо.
— Абсолютна безсмислица — продължи той, — изобщо не мога да разбера за какво е мислил старецът, създавайки всичко това. Много пъти съм му казвал — определете време и нека всички да се подчиняват — да речем четири часа сутрин през лятото и шест през зимата. Тогава всичко ще ти бъде ясно.
— А какво правите, ако няма наблизо петел? — попитах. Той се приготви да ми отговори, но отново изведнъж се сепна и се ослуша. Този път аз отчетливо чух как в съседния дом, у мистър Баулс, два пъти пропя петел.
Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.
— Ето ви на — каза той, надигайки се и протягайки ръка към шапката си. — С такива обстоятелства ни се налага да се съобразяваме. Интересно, колко ли е часът?
Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.
— Така си и мислех — изръмжа той. — Ще й извия врата на тая дяволска птица, стига само да мога да се добера до нея.
И се приготви да си тръгва.
— Ако бихте почакали за минутка — казах, отново измъквайки се от кревата, — аз бих се разходил с вас.
— Това би било твърде любезно от ваша страна — отбеляза той нерешително. — Но не е ли жестоко да ви мъкна по улицата?
— Съвсем не — отговорих. — С удоволствие ще се разходя. — И се облякох набързо и взех чадър, а той ме хвана под ръка и ние заедно излязохме на улицата.
До самата врата срещнахме Джонс, тукашния констебъл.
— Добър вечер, Джонс — казах (на Бъдни вечер винаги съм настроен приветливо).
— Добър вечер, сър — отговори ми той, както ми се стори малко нелюбезно. — Ще се осмеля да ви попитам какво правите тук?
— Ами нищо — обясних аз, очертавайки във въздуха дъга с чадъра, — просто излязох да поизпратя малко своя приятел.
— Какъв приятел?
— Ах, да, разбира се — разсмях се аз, — забравих. За вас той е невидим. Това е призракът на джентълмена, който уби уличния певец. Ще се разходя с него до ъгъла.
— Хм, аз на ваше място не бих правил това, сър — каза Джонс сурово. — Съветвам ви да се разделите с вашия приятел тук и да се върнете вкъщи. Може би вие не си давате съвсем сметка, че сте излезли на улицата в облекло, което се състои само по пижама, чехли и нощна шапчица? Къде са ви панталоните, например?
Не ми хареса тонът, с който ми говореше. И казах:
— Джонс! Не би ми се искало да правя това, но се боя, че ще ми се наложи да съобщя там, където трябва за вашето поведение: струва ми че сте си пийнали повечко. Панталоните ми се намират там, където трябва да бъдат — на мен. Отчетливо помня, че ги обух.
— Не. Сега във всеки случай те не са на вас — заяви той.
— Моля за извинение, но настоявам, че са на мене — отвърнах. — Мисля, че най-добре би било да знам.
— И аз мисля така — каза той. — Но мисля още, че вие все пак не знаете. А сега нека влезем в дома и да прекратим всичко това.
В същото време на вратата се появи чичо Джон, очевидно събуден от нашата разправия, а на прозореца се показа и леля Мария по нощна шапчица.
Аз им обясних грешката на констебъла, стараейки се по възможност да не водя разговора в сериозен план, за да не причинявам неприятности на полицая. И се обърнах към привидението, за да потвърди и то моите думи.
То бе изчезнало! То ме изостави, без да обели дума — даже без да се сбогува!
Да изчезне по такъв начин — то бе толкова лошо от негова страна, че аз от потресение се разплаках… Тогава чичо Джон се приближи към мен, взе ме под ръка и ме въведе в дома си.
Като се добрах до своята стая открих, че Джонс е бил прав. Аз действително съм бил без панталони. Те, както и преди, висяха, преметнати на таблата на кревата. Вероятно в бързината, стараейки се да не задържам духа, съвсем съм забравил за тях.
Такива са реалните факти, които, както би могъл да забележи всеки нормален благожелателен човек, не дават ни най-малкото основание за възникване на клеветнически слухове.
И все пак подобни слухове се разпространяват. Някои личности не искат да разберат изложените тук прости обстоятелства по друг начин, освен в някаква едновременно и лъжлива, и оскърбителна светлина. Мои роднини — плът от плътта и кръв от кръвта ми — ме хулят и ме поливат с клевети.
Но аз към никого не изпитвам лоши чувства. Както вече казах, просто излагам събитията с цел да изчистя репутацията си от недостойни подозрения.
Информация за текста
© Екатерина Димитрова, превод от английски
Jerome K. Jerome
1891
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
Джеръм К. Джеръм. Джентълмени и привидения. Разкази
Съставителство и превод: Екатерина Димитрова
Selekt ABC, София, 1993
Печат: Полипринт, Враца
255 с.
