Райдър затреперя от вълнение.
— О, господине — извика той, — можете ли да ми кажете къде е тя?
— Тук.
— Тук?
— Да, и забележителна птица беше. Не се учудвам, че толкова ви интересува. След смъртта си тя снесе едно яйце — прекрасно, блестящо синьо яйчице. То е тук, при мен, в моя музей.
Посетителят се олюля, ставайки от стола, и се хвана за перваза на печката. Холмс отвори кутийката — извади оттам синия карбункул. Камъкът блесна като звезда със студен, ярък блясък. Райдър го гледаше с изопнато лице и не знаеше какво да стори: да го поиска или да се откаже от него.
— Всичко е изгубено, Райдър — спокойно каза Холмс. — По-внимателно, че ще паднете в огъня. Подхванете го и го сложете на стола, Уотсън: той не е достатъчно силен, за да мами безнаказано. Дайте му да пийне малко ракия. Така. Сега той доби по-човешки вид. Какъв дебелак!
Като пи от ракията, Райдър малко дойде на себе си. След първия миг той се олюля и щеше да падне, ако не го придържах. Лека червенина се появи на страните му. Той седеше, устремил пълни със страх очи в своя обвинител.
— Имам в ръцете си всичките звена и всички доказателства за тази работа, тъй че вие няма какво да прибавяте. Но все пак за по-пълното обяснение на случая ще трябва да зная и онова малко, което ми е неизвестно. Вие бяхте ли чували за синия камък на графиня Моркар?
— Да. За него ми бе говорила Катрин Кезак — отвърна Райдър с пресипнал глас.
— Разбирам, прислужницата на графинята. Е, и вие, както и мнозина много по-добри от вас, не устояхте пред изкушението да забогатеете изведнъж и не се замислихте над средствата, с които ще спечелите богатството. Знаете ли какво, Райдър, вие приличате на истински разбойник. Вие знаехте, че леярят Хорнър е бил веднъж замесен в подобна история и затова подозрението ще падне върху него. И какво направихте? Със своята съучастница Кезак вие сте счупили решетката на камината и сте повикали Хорнър да я поправи. И после, когато си е отишъл, вие сте откраднали калъфчето със скъпоценностите, надали сте вик и нещастникът е бил задържан. Тогава вие…
Райдър изведнъж се просна върху килима и прегърна коленете на Холмс.
— За Бога, смилете се над мене! — извика той. — Помислете за баща ми и майка ми. Това ще разбие сърцата им. Никога не ми се е случвало нищо подобно, няма да се случи и занапред. Кълна ви се! Ще се закълна в Библията. О, не ме предавайте на съда. За Бога, не ме предавайте!
— Седнете на мястото си — сурово отвърна Холмс. — Сега се унижавате и пълзите пред мене, а преди не мислехте за нещастния Хорнър, който ще отговаря за престъпление, за което нищо не знае.
— Аз мога да избягам, господин Холмс. Мога да напусна Англия. Тогава неговата невинност ще бъде доказана и ще го оправдаят.
— Хм! За това ще приказваме после, а сега разкажете какво стана по-нататък. По какъв начин камъкът попадна в гъската, а гъската се намери на пазара. Разкажете самата истина, защото само тя може да ви спаси.
Райдър облиза своите пресъхнали устни.
— Ще ви разкажа всичко, господине — каза той. — Когато задържаха Хорнър, аз помислих, че ще трябва колкото може по-скоро да се махна, понеже полицията щеше да претърси и мен, и моята стая. В хотела не се чувствувах в безопасност. Тогава излязох уж по работа и се запътих към сестра си. Тя е женена за някой си Окшот, живее на Брикстън Роуд и се занимава с отглеждане и продажба на гъски. Всеки срещнат по пътя ми напомняше полицай или детектив. Въпреки студената вечер, аз бях целият в пот, когато пристигнах у сестра си. Тя ме запита какво ми е и защо съм така бледен. Отговорих, че в хотела е станала кражба, която силно ме е развълнувала. След това излязох на двора, запуших лулата си и се замислих какво да правя по-нататък. Имам един приятел на име Модли, който току-що бе излежал наказанието си в Пентънвил. Веднъж той ми разказа за подвизите на крадците и как те крият откраднатите предмети. Аз знаех, че той няма да ме издаде, защото ми бяха известни някои от неговите грехове, и затова реших да отида при него в Килбърн и да му открия тайната си. Той щеше да ме научи как да превърна камъка в пари. Но как щях да стигна до него? Спомних си за мъките, които изтърпях, когато излязох от хотела. Можеха да ме хванат, да ме претърсят и да намерят камъка в джоба на жилетката ми. Аз стоях, подпрян до стената, и разсеяно гледах гъските, които ходеха из двора. Неочаквано в главата ми блесна мисълта как да излъжа и най-изкусния детектив.
Преди няколко седмици моята сестра ми бе казала, че мога да си избера като подарък за празниците някоя гъска. Знаех, че тя винаги изпълнява своите обещания и затова реших да взема една от гъските и в нея да скрия камъка. В двора имаше малък обор, аз вкарах там една гъска — едра тлъста птица с черна ивица на опашката. Хванах я, отворих й клюна и натиках камъка колкото се може по-дълбоко. Гъската го глътна и аз забелязах, че камъкът слезе в гушата й. Но гъската започна да се мята насам-натам и да пляска с крилете си. При този шум излезе сестра ми. Аз се обърнах към нея, злата птица се възползува от това и хвръкна при другите.
Какво правиш тук, Джеймс? — попита ме сестра ми.
— Ти ми обеща за празниците гъска — отговорих аз — и ето, опитвам коя от тях е най-тлъста.
— О — каза тя, — ние сме оставили една за тебе и я наричаме „Джеймсовата гъска“. Всичките са двадесет и шест. Една за тебе, една за нас и две дузини за продан.
— Благодаря ти, Меги — казах й аз, — но ако за теб няма значение, аз искам да взема тая, която ей сега опипах.
— Тази, която хранехме за тебе, тежи повече от 3 фунта — рече тя.
— Нищо. Искам точно тая и ще я взема още сега.
Сестра ми се поразсърди.
— О, вземи която искаш — каза тя. — Коя си избрал?
— Ей тази в средата на ятото с черната опашка…
— Е, добре. Улови я и си я вземи.
— Така направих, господин Холмс, и отнесох гъската в Килбърн. Там разказах на моя приятел за подвига си. На него лесно се разказва. Той толкова се смя, че щеше да се задави от смях. След това взехме нож и заколихме птицата. Сърцето ми изтръпна: нямаше и следа от камъка и аз разбрах, че е станала някаква страшна грешка. Захвърлих гъската, затичах се при сестра си и се втурнах в двора. Там нямаше нито една гъска.
— Къде са гъските, Меги? — изкрещях аз.
— Изпратихме ги на търговеца.
— На кой търговец?
— На Брекенридж, от Ковънтгардънския пазар.
— А имаше ли гъска с черна опашка, прилична на тая, която аз избрах?
— Да, Джеймс, имахме две с такива опашки и аз не можех да ги различа.
— Е, да, аз разбрах всичко и с всички сили се спуснах към Брекенридж, но той вече беше продал всичките си гъски и за нищо на света не искаше да ми каже кому ги е продал. Вие сами чухте как говореше той с мене. През цялото време все така отговаряше на въпросите ми. Сестра ми помисли, че полудявам. Понякога и на мен така ми се струва. А сега… сега аз съм заловен крадец, макар да не съм се възползувал от предмета, заради който изгубих своето добро име. Боже, помогни ми!
Той зарида и закри лицето си с ръце.
Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от тежките въздишки на Райдър и от отмереното барабанене на Холмсовите пръсти по ръба на масата. Изведнъж моят приятел Стана и разтвори вратата.
— Махайте се оттук — изрече той.
— Какво, господине! О, да ви благослови небето!
Повече нищо не се каза. Райдър стремглаво избяга от стаята. Стъпките му се чуха по стълбите; чу се и затварянето на входната врата и тропотът на бързо отдалечаващите се крака.
— Всъщност, Уотсън, полицията не ме е наела, за да поправям грешките й — каза Холмс, като обхвана с длани глинената си лула. — Друго би било, ако Хорнър бе заплашен от опасност, но тоя господин няма да излезе в съда като обвинител и обвинението ще се разпадне от само себе си. Може би аз ставам съучастник на мошеника, но твърде е възможно и да спасявам една душа. Тоя човек не ще постъпи така втори път:
