— Няма да ви кажа и толкова.
— Пък и не трябва. Само че не разбирам защо се сърдите за такива празни работи.
— Ще се сърдя, разбира се, щом ми досаждат с тия гъски. Платил съм добри пари за добра стока и това е всичко. А, не: Къде са гъските? Кому сте продали гъските? Колко ще вземете за тия гъски? Би помислил човек, че това са единствените гъски на света, ако се съди по това как се отнасят към тях.
— А аз нямам нищо общо с ония, които ви разпитват — небрежно проговори Холмс. — Ако не ми кажете, няма да се състои облогът, там е работата. Аз винаги обичам да се обзалагам за птици, а и сега се обзалагам, че гъската, която ядох днес, беше от село.
— Е, изгубихте, защото тя е отгледана в града — разпали се търговецът.
— Не може да бъде.
— Казвам ви, че е така.
— Не вярвам.
— Да не мислите, че знаете по-добре от мене, който се занимавам с гъски от дете? Казвам ви, че всички гъски, изпратени в „Алфа“, са отгледани в града.
— Няма да ме убедите.
— Искате ли да се обзаложим?
— Това би значило да ви взема парите, защото съм уверен, че съм прав. Но аз ще държа на своето, за да ви отуча от упорството.
Търговецът се разсмя кисело.
— Донеси тефтерите, Бил — каза той.
Момчето донесе една малка тънка тетрадка и друга голяма, омазана, и ги сложи под висящата лампа.
— Вижте, самоуверени господинчо — каза търговецът. — Аз мислех, че днес вече привършвам с гъските, но излиза, че имало още една. Виждате ли тая малка тетрадка?
— Е, и какво?
— Това е списъкът на хората, от които купувам стоката. Разбирате ли? Ето на тая страница са имената на моите продавачи от селата, цифрите под тях показват страницата в големия тефтер, където им водя сметката. Ето тук. Виждате ли страницата, написана с червено мастило? Тук са имената на моите градски доставчици. Погледнете тук и ми прочетете на глас.
— Госпожа Окшот, 117, Брикстън Роуд, 249 — прочете Холмс.
— Съвсем вярно. Сега намерете съответната страница в големия тефтер. — Холмс намери страницата.
— Ето на, вижте: „Госпожа Окшот, 117, Брикстън Роуд, търговка на птици и яйца“.
— А какво е записано?
— 22 декември — 24 гъски по 7 шилинга и 6 пенса.
— Съвсем вярно. А долу?
— Продадени на господин Уиндигет, стопанин на кръчмата „Алфа“, по 12 шилинга.
— Е, какво ще кажете сега?
Шерлок Холмс изглеждаше силно огорчен. Той извади от джоба си парите за облога, хвърли ги, за да се отърве, и излезе от продавницата с много раздразнен вид, без да проговори нито дума. Като измина няколко крачки, той се спря до стълба на близкия фенер и се разсмя със своя особен беззвучен смях.
— Видите ли човек с такива бакенбарди и с червена кърпа, подаваща се от джоба му, можете всичко да узнаете от него, стига само да му предложите облог — каза той. — Ако бях сложил пред тоя човек дори сто фунта, за да ми съобщи нужните сведения, аз не бих научил това, което ми разказа, като прие облога. Е, Уотсън, струва ми се, че се приближаваме към целта. Остава само да решим да се отправим ли към госпожа Окшот сега или да отложим нашето посещение за утре. От думите на този груб продавач се вижда, че и други освен нас са загрижени за тая работа и аз бих искал…
Думите му неочаквано бяха прекъснати от силния шум, който се разнесе в лавката, откъдето току-що бяхме излезли. Ние се обърнахме и видяхме един дребен човечец с лице на плъх. Той стоеше сред кръга жълта светлина, която падаше от люлеещата се лампа, а Брекенридж, изправен до вратата на своя магазин, яростно размахваше ръце.
— Омръзнахте ми с вашите гъски! — кряскаше той. — Махайте се всички по дяволите! Ако дойдете още веднъж да ми досаждате с вашия глупав брътвеж, ще пусна кучето. Доведете Госпожа Окшот, аз ще й отговоря. А вие какво търсите? От вас ли купих тия гъски?
— Не, но една от тях беше моя — жалостно проговори човечецът.
— Тогава търсете я от госпожа Окшот.
— Тя ми каза да потърся гъската при вас.
— Какво ми влиза в работата? Питайте когото искате! Омръзна ми всичко това. Махайте се оттук!
Той бясно се хвърли напред, а човекът изчезна в тъмнината.
— Аха, може би няма защо да ходим при госпожа Окшот — прошепна Холмс. — Да видим какво можем да узнаем от тоя приятел.
Моят спътник бързо се промъкна между разпръснатите групи от хора, загледани в осветените витрини на магазините, настигна човечеца и го тупна по рамото. Той се извърна живо. На светлината на газовата лампа аз забелязах, че лицето му съвсем побледня.
— Кой сте вие? Какво искате от мен? — с треперещ глас попита той.
— Извинете — любезно отвърна Холмс. — Аз чух неочаквано въпросите, които зададохте на продавача, и мисля, че ще ви бъда полезен.
— Вие? Кой сте вие? Как можете да знаете нещо за тая работа?
— Казвам се Шерлок Холмс. Работата ми е да зная това, което другите не знаят.
— Но тъкмо това не може да знаете.
— Извинете, аз зная всичко. Вие искате да узнаете къде са попаднали някои от гъските, продадени от госпожа Окшот, която живее на Брикстън Роуд, на търговеца Брекенридж, който, от своя страна, ги е продал на господин Уиндигет, стопанин на кръчмата „Алфа“, а той, от своя страна, ги е препродал в техния клуб, член на който е господин Хенри Бейкър.
— О, господине, вие именно сте човекът, когото така жадувах да срещна! — извика онзи, като протегна ръце, чиито пръсти силно трепереха. — Не мога да ви изкажа колко съм заинтересуван от тази работа.
Шерлок Холмс повика минаващия файтон.
— В такъв случай по-добре ще бъде да поговорим в някоя уютна стая, отколкото тука на пазара, където така силно духа вятърът — каза той. — Но преди да потеглим, кажете, моля ви се, кому ще имам удоволствието да помогна с моя съвет?
Човекът се поколеба един миг.
— Аз се казвам Джон Робинсън — рече той, като гледаше настрана.
— Не, не, кажете истинското си име — забеляза Холмс. — За сериозна работа измислените имена не са удобни.
Червенина покри бледите бузи на непознатия.
— Е, заповядайте: истинското ми име е Джеймс Райдър.
— Отлично. Вие служите в хотел „Космополитън“. Моля, седнете във файтона и аз ще ви кажа всичко, което искате да знаете.
С очи, пълни с уплаха и надежда, човекът гледаше ту мене, ту Холмс и като че ли недоумяваше какво го Очаква — щастие или беда. Най-сетне той се реши и след половин час ние вече влизахме в гостната на Бейкър Стрийт. По време на пътуването всички мълчахме, само прекъснатото дишане на нашия спътник нарушаваше мълчанието.
— Ето че стигнахме! — весело каза Холмс, като влязохме в стаята.
— Май ви е студено, господин Джеймс Райдър? Седнете, моля, на този стол. Аз ей-сега ще си обуя чехлите и след това ще обсъдим вашата работа. Ето! Вие искате да знаете какво е станало с тези гъски?
— Да, господине.
— Или по-право — с една от тях. Нали ви интересува една гъска — бяла с черна ивица на опашката?
