скрива петната, като ги е замазвал с мастило, което показва, че още не е изгубил напълно своето самоуважение.
— Разсъжденията ви са правилни.
— Че той е човек на средна възраст, че неотдавна си е подстригал косата и че употребява помада — в това можем да се убедим, като разгледаме внимателно долната част на хастара на шапката. С лупата ясно се виждат много косъмчета, внимателно подрязани от ножиците на бръснаря. Те са прилепнали към хастара и миришат на помада. Прахта по шапката, както виждате, не прилича на сивата улична прах; това е домашна прах. Петната от влагата вътре в шапката показват, че нейният притежател се е изпотил много, а това, от своя страна, е белег, че непознатият е изгубил навика да ходи по-продължително.
— А жена му?… Казахте, че е престанала да го обича.
— Тая шапка не е чистена вече няколко седмици. Ако някога видя вас, мой мили Уотсън, с шапка, по която има прах от цяла седмица, и видя, че жена ви допусне да излезете с подобна шапка на улицата, аз ще помисля, че за съжаление вашата съпруга е престанала да ви обича.
— Може би той е ерген.
— Не, той е носил гъската на жена си в знак на помирение. Спомнете си картичката, привързана към крака на птицата.
— Вие винаги намирате отговор. Но откъде заключавате, че къщата, в която живее той, не се осветява с газ?
— Едно-две лоени петна могат случайно да попаднат върху шапката, но когато видиш пет такива петна, преставаш да се съмняваш в това, че на тоя човек му се случва често да има работа с лоени свещи сигурно за да се изкачва нощно време по стълбите с шапка в едната ръка и с горяща свещ в другата. От газената лампа такива петна не остават. Е, доволен ли сте от тия обяснения?
— Те са много остроумни — със смях отговорих аз, — но понеже според вашите думи тук няма нито престъпление, нито е нанесена вреда на когото и да било, ако изключим загубата на гъската, струва ми се, че вие напразно сте изхабили толкова енергия за тая работа.
Шерлок Холмс едва помръдна устни, за да му отговори, когато вратата неочаквано се разтвори и в стаята се втурна разсилният Питърсън със зачервено лице, на което бе изписано истинско учудване.
— Гъската, господин Холмс! Гъската! — с мъка проговори той.
— Е? Какво е станало е нея? Да не е оживяла и изхвръкнала през прозореца на кухнята? — попита Холмс, като се извърна от канапето, за да разгледа по-добре развълнуваното лице на Питърсън.
— Вижте, господине! Погледнете какво намери жена ми в гушата на гъската!
Той протегна ръка. Върху дланта му лежеше блестящ син камък, голям колкото грахово зърно, но с чудна чистота и блясък.
Шерлок Холмс се надигна от канапето и подсвирна.
— Кълна ви се в Юпитер, Питърсън — каза той, — това наистина е скъпоценно откритие. Мисля, че знаете какво сте намерили.
— Брилянт, господине! Скъпоценен камък. Реже стъкло.
— Това не е прост скъпоценен камък. Това е оня същият скъпоценен камък.
— Нима е „Синият карбункул“ на графиня Моркар? — извиках аз.
— Да, той е. Аз ли не зная неговата големина и форма, след като напоследък все четях в „Таймс“ обяви за изчезването му. Тоя камък е единствен по своя род; цената му може да се определи само приблизително, но все пак наградата от хиляда фунта не представлява дори една двадесета част от неговата цена.
— Хиляда фунта! Милостиви Боже! Господи Боже мой! Разсилният се отпусна върху стола и безпомощно загледа ту мене, ту Холмс.
— Такава е обявената награда, но аз предполагам, че графинята има особени причини и е готова да даде и половината от своето богатство, за да си възвърне тоя камък.
— Доколкото си спомням, той е изгубен в хотел „Космополитън“ — забелязах аз.
— Точно така, на двадесет и втори декември, преди пет дни. Подозрението е паднало върху леяря Джон Хорнър. Казваха, че той е откраднал камъка от кутийката на графинята. Уликите против него са толкова важни, че е решено делото да се разгледа на идната сесия. Ето тук, струва ми се, има изложение по този случай.
Той започна да преглежда вестниците по дати и като намери тоя, който търсеше, сгъна го на две и прочете следната бележка:
„Хотел «Космополитън». Кражба на брилянти. Джон Хорнър, 26-годишен, леяр, обвинен в това, че на 22 т.м. от кутията на графиня Моркар е откраднал скъпоценния камък, известен под името «Синият карбункул». Джеймс Райдър, слуга в хотела, казва че в деня на кражбата завел Хорнър в тоалетната стая на графинята, за да поправи решетката на камината й. Слугата останал за малко в стаята, но после го повикали по работа. Когато се върнал, не намерил Хорнър. Чекмеджето на масата било отворено, а малкото кожено калъфче, в което, както се оказа после, графинята държала камъка, лежало празно върху тоалетната маса. Райдър веднага съобщил за случката и бил задържан още същата вечер, но камъка не намерили нито у него, нито в жилището му. Катрин Кезак, прислужница на графинята, казва, че като чула отчаяния вик на Райдър, завтекла се в стаята и видяла всичко така, както го описва свидетелят. Полицейският инспектор Брадстрит казва, че при задържането Хорнър бясно се дърпал и р най-силни изрази доказвал своята невинност. Понеже подсъдимият бил съден по-рано за кражба, съдията отказал да разгледа това дело и го предал на съдебните заседатели. Хорнър през цялото време бил силно развълнуван и когато прочели присъдата, паднал в несвяст и бил изнесен от стаята.“
— Хм! Ето сведенията, събрани от полицията — замислено каза Холмс, като хвърли вестника. — Сега ни предстои да решим, по какъв начин камъкът се е намерил от кутийката за скъпоценности в гушата на гъската. Виждате ли, Уотсън, нашите изводи неочаквано приеха много по-внушителен и по-малко невинен вид. Ето камъка: намерихме го в гушата на гъската, а нея получихме от господин Хенри Бейкър, притежателя на тази стара шапка, с характеристиката на когото толкова ви отегчих. И така, необходимо е да намерим този господин и да научим какво общо има той с тази тайна. За да постигнем това, трябва да прибегнем до най-простия начин, а именно — да дадем обяви във всички вечерни вестници. Ако този начин не сполучи, ще прибягна до други.
— Как ще съставите обявата?
— Дайте ми молив и хартия. Ето: „На ъгъла на Рудж Стрийт са намерени една гъска и една черна вълнена шапка. Господин Хенри Бейкър може да получи горните предмети, ако се яви довечера в 6,30 ч. на Бейкър Стрийт № 221 В.“ Това е кратко и ясно.
— Напълно. Но ще види ли той тази обява?!
— Сигурно ще следи вестниците, понеже подобна загуба е тежка за бедния човек. Очевидно той така много се е изплашил при вида на строшеното стъкло и от приближаването на Питърсън, че е мислил само как да се спаси с бягството. Но после навярно е съжалявал много, че се е отдал на страха и е хвърлил гъската. Ако ли пък не прочете сам обявата, някой от познатите му ще я забележи и ще му каже. Питърсън, тичайте в бюрото за обяви и кажете да поместят тая бележка във вечерните вестници.
— В кои, господине?
— Във всички, които ви дойдат наум.
— Добре, господине. Ами камъкът?
— Ах, да. Камъкът ще остане у мене. Благодаря ви. Знаете ли какво, Питърсън, купете на връщане една гъска в замяна на оная, която вашето семейство сега яде.
Когато Питърсън излезе, Холмс взе камъка и започна да го разглежда на светло.
— Чудесно камъче — продума той. — Вижте как прелива и блести. Като всеки хубав скъпоценен камък, и този е бил причина за много престъпления. Това е любимата стръв на дявола. Всяка фасетка от старите големи скъпоценни камъни може да свидетелствува за кървава случка. Този камък не е на повече от двадесет години. Намерен е край брега на река, но в Южен Китай, и е забележителен с това, че притежава всички свойства на карбункула освен едно — вместо червен, има син цвят. Въпреки младостта на тоя камък, с него са свързани много ужасни случки. Заради него са станали две убийства, едно самоубийство и няколко кражби; едного бяха облели със сярна киселина и всичко това заради едно кристално късче, тежко четиридесет грама. Може ли да си помисли човек, че такава хубава играчка води към бесилката и затвора? Ще скрия камъка в кутийка и ще пиша на графинята, че той се намира у мен.
